Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 209

Не знам какво точно се е случило в онези последни мигове, когато само Бог е гледал. И макар да си повтарям, че сигурно е имало още някой в Кастел Гандолфо освен Симон и Уго — двама мъже са нощували в онази стая в Каза, но само един е нахлул в апартамента ми, — истината е, че съмнението на Лучио се е загнездило и в мен.

Когато се прибирам у дома, дворът „Белведере“ ми се струва почти празен. Дори джиповете и колите на пожарната са паркирани близо една до друга, за да има повече място за гостите тази вечер. Каквото и да е подготвил Симон за довечера, то наближава.

Петрос страшно ми се радва. Щастливо пляска с ръце, сякаш през деня е издържал цели пет действия само за да види как на сцената излиза любимият му актьор. Имам предостатъчно опит в това да крия от него злокобните си чувства. Покланям се, докато той пляска. Брат Самуел видимо си отдъхва. За човек на неговата възраст е истински подвиг да прекара единайсет часа с момче на пет години. След час ще се наложи отново ще вземе Петрос, когато аз отида на изложбата.

— Цял ден пита кога ще се върнеш — прошепва Самуел. — Казва, че сега ще види майка си.

Самуел се усмихва, но усмивката му се стопява, когато вижда изражението ми.

— Петрос, кажи „довиждане“ на брат Самуел и да се прибираме — казвам.

Петрос изстрелва юмруче във въздуха. Усмихва се лъчезарно на Самуел, който ме удостоява с печален поглед, все едно пита: наистина ли ще го лишиш от това?

Когато влизаме в апартамента, се улавям, че гледам часовника. Петрос се залавя да подрежда стаята си и да трупа играчките на купчини. Изважда четката и пастата си за зъби. Намира книжката за Пинокио и я отваря на последната страница, която му е прочела Мона. Трябва да спра това.

— Петрос, ела тук да ти кажа нещо.

Той скоква върху стола, после отново на пода. Взема телефона от плота и го оставя на масата пред себе си. Сяда на стола и чака.

— Не можем да се обадим на мама тази вечер — казвам.

Главичката му престава да подскача.

— Когато ти обещах, бях забравил, че тази вечер трябва да отида на едно важно място.

Очите му лъсват като перли. Ръбчетата им почервеняват. Сълзите напират.

— Не! — проплаква той.

— Съжалявам.

— Ти си лъжец!

— Обещавам ти, че ще ѝ се обадим утре…

— Не, обеща тази вечер!

— Тази вечер не е възможно.

Той се разридава и сълзите бликват.

Но и това ще свърши. Всеки друг изблик е имал край. В петгодишното му телце има стара душа, която приема компромиса, без да се удивява на разочарованието.

— Вместо това ще измислим нещо специално, което да направите с брат Самуел — уверявам го. — Какво предлагаш?

Сигурен съм, че ще се примири с нещо. Сладолед. По-късно лягане. Филм. Тази вечер обаче той отказва всичко.

— Не искам нищо! Искам мама!