Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 190

— И какво?

Гласът на Пол трепери.

— После каза: Ако знаех какво ще направиш, щях да постъпя другояче. Ричард си мислеше, че знам, че е убил Бил. Искаше да каже, че би го сторил по друг начин, ако знаеше, че ще напусна по-рано лекцията на Винсънт. Така че полицията да не ме заподозре.

Джил започва да крачи напред-назад. В камината една цепеница се разпада на въглени.

— Помниш ли поемата, която цитира той на изложбата?

— Браунинг. Андреа дел Сарто.

— Как бяха думите?

— Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот — цитирам аз. — Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.

— Защо избра точно тази поема?

— Защото гледахме картините на Дел Сарто.

Пол удря с длан по масата.

— Не. Защото ние разгадахме онова, което не успяха да разгадаят той, баща ти и Винсънт. Онова, за което е мечтал Ричард през целия си живот. За което се е борил, и страдал, и умирал.

Обзело го е мъчително раздразнение, каквото не съм виждал у него от времето на съвместната ни работа, когато той сякаш очакваше да действаме като един организъм, да мислим по един и същ начин. Отдавна трябваше да си я решил. Не може да е чак толкова трудна. Ето че пак си играем на гатанки, разгадаваме мислите на човек, когото според Пол би трябвало да познаваме еднакво добре. Но всъщност никога не съм разбирал Колона или Къри тъй добре, че да задоволя неговите изисквания.

— Не разбирам — казва Джил, виждайки, че между нас става нещо, недостъпно за него.

— Картините — обяснява Пол, без да го поглежда. Все още се мъчи да ми отвори очите. — Историите за Йосиф. Аз дори ти казах какво означават. А Яков обичаше Йосифа повече от всичките си синове, защото му се беше родил на старини, и му направи шарена дреха.

Пол чака да дам сигнал, да му кажа, че разбирам, но аз мълча.

— Това е дар — казва накрая той. — Ричард смята, че ми прави подарък.

— Подарък? — повтаря Джил. — Да не си се побъркал? Какъв подарък?

— Това. — Пол разперва ръце, сякаш иска да обгърне всичко. — Каквото стори с Бил. Каквото стори с Винсънт. Той им попречи да ми го отнемат. Дава ми всичко, което открих в „Хипнеротомахия“.

В гласа му звучи ужасяващо хладнокръвие. Страх, гордост и печал кръжат в орбита около спокойната увереност.

— Винсънт го ограбил преди трийсет години — продължава Пол. — Ричард не искаше същото да се случи и с мен.

— Къри излъга Стийн — възразявам аз, защото не искам да бъде измамен от човек, злоупотребяващ със слабостта на един сирак. — Излъга и Тафт. Сега върши същото с теб.

Но Пол е отвъд съмненията. Под ужаса и смайването в гласа му звучи чувство, напомнящо благодарност. Попаднали сме в друга зала с взети назаем картини, пред друг експонат от музея на бащинството, изграден от Къри за сина, който никога не е имал, и жестовете стават тъй грандиозни, че мотивите нямат значение. Това е последният клин между нас двамата. То ми напомня, че с Пол не сме братя. Че вярваме в различни неща.