Читать «Вещицата(Mъдрата жена)» онлайн - страница 5

— Омъжена за лорд Хюго! — изрече тя тихо. — Или почти! Обилна храна, охолен живот. — Тя се наведе малко по-напред и добави: — Смърт в края на историята. Но смърт има в края на всеки път — а при това тя можеше да умре още тази нощ.

Тя вдигна костите, пъхна ги обратно в парцаливата торбичка и ги скри под сламеника си. После придърпа около раменете си окъсан, гъмжащ от въшки вълнен шал, изрита грубите си обувки с дървени подметки, и заспа, усмихвайки се насън.

Сестра Ан се събуди първа на сутринта, очаквайки да чуе почукването на монахинята, която я призоваваше на утринна молитва. Отвори очи, готова да извика: Deo gratias! в отговор на познатото Benedicite!, но цареше тишина. Примигна, когато видя над очите си тъмни греди и извивката на сламен покрив, вместо простата, богоугодна бяла мазилка на килията си. После очите ѝ потъмняха още повече, когато внезапно осъзна загубата си, зарови лицето и остриганата си глава в голямото парче плат, служещо за възглавница, и заплака.

Тихичко, под нос, тя редеше молитвите си, отново и отново, без голяма надежда да бъде чута. Около нея не се носеше утешителният напевен звук на други молитви, нямаше го сладкия, силен аромат на тамян. Нямаше ги ясните, високи гласове, извисени в прослава на Бога и Неговата Майка. Тя беше напуснала сестрите си, беше изоставила своята майка, игуменката, на жестокостта и яростта на опустошителите и на мъжа, който се бе смял като самия дявол. Беше ги оставила да изгорят в леглата си, и беше побягнала като бързонога горска нимфа, обратно към някогашния си дом, сякаш през последните четири години не беше живяла като дете на абатството и любимка на майка Хилдебранд.

— Будна ли си? — попита Морах рязко.

— Да — отвърна момичето без име.

— Донеси прясна вода и разпали огъня. Тази сутрин стаята е студена като слабините на светец.

Момичето стана с готовност и придърпа пелерината около раменете си. Почеса меката бяла кожа на шията си. По целия ѝ врат и зад ушите имаше нишка червени ухапвания от бълхи. Тя ги разтри, мръщейки се, докато коленичеше пред огнището. От огъня в малкия кръг от парчета кремък, забити в пръстения под, беше останала само сива пепел с розова сърцевина. Тя сложи малко подпалки и наведе остриганата си глава да раздуха огъня. Купчината подпалки засия в червено. Тя духна малко по-силно. Парчетата дървесна кора засияха по-ярко, а после червена огнена линия започна да разяжда дървото и се промъкна надолу по него. Стигна до една клонка, сложена напряко отгоре, и светлината угасна, изтлявайки сърдито. После, с леко потрепване, сред облаче дим, клонката се запали и започна да гори с жълт пламък. Момичето седна на пети, отпускайки се назад, и потърка лице с мръсната си ръка. Мирисът на дим от дърва бе полепнал по пръстите ѝ, и тя трепна и се дръпна от него, сякаш бе подушила кръв.

— Донеси водата! — извика Морах от леглото си.

Момичето напъха крака във влажните си обувки и излезе навън.

Колибата се издигаше самотно, на няколко мили западно от селото Боус. Пред нея минаваше матовосребристата река Грета, която течеше бавно, без вълни. В тази част коритото на реката се издигаше и снишаваше; тя течеше през големи варовикови плочи, дълбока и опасна зиме, неравномерно дълбока в сушаво време. Колибата беше построена до един от по-дълбоките вирове, който винаги бе пълноводен, дори през най-сухите лета. Когато сестра Ан беше малка и всички я наричаха с кръщелното ѝ име Алис, а Морах беше Вдовицата Морах и се ползваше с уважение, децата от селото често идваха тук да се плискат и да плуват. Алис си играеше с тях, с Том и половин дузина от останалите. После Морах изгуби земята си, беше ѝ отнета от някакъв фермер, който претендираше, че я притежава. Морах — жена без мъж, сприхава и независима — беше спорила с него пред енорията и пред църковния съд. Когато загуби спора (всички знаеха, че ще стане така, понеже фермерът беше благочестив и заможен човек), тя го прокле пред цялото село Боус. Той се разболя още същата нощ, а по-късно умря. Всички знаеха, че го е погубила Морах със змийския си поглед.