Читать «Философско разследване» онлайн - страница 7

Събота вечер в началото на хилядолетието. Жената си е легнала. Няма деца. Включваш „Никамвижън“, нагласяш очилата на носа си и избираш видеодиск. Китайската храна и няколкото японски бири са те пренесли в подходящото настроение. Безникотиновите цигари са меки, централното парно отопление е пуснато и въздухът е топъл и приятно дейонизиран. Какъв диск предпочиташ да гледаш при тези блажени обстоятелства? Естествено, нещо за убийство. Но какво убийство?

Преди шейсет години Джордж Оруел е описал какво би представлявало „съвършеното убийство“ от гледната точка на английските вестникари. „Убиецът — пише той — трябва да бъде дребен служител. Да кривне от правия път, изпитвайки греховна страст към секретарката си или към съпругата на конкурента, и да измине пътя до убийството след дълги и мъчителни спорове със съвестта си. След като вземе решение да извърши престъплението, той го планира изключително хитро и се проваля в някоя незначителна непредвидена подробност. Избраното средство, разбира се, е отрова.“

Оспорвайки залеза на съвършеното английско убийство, Оруел посочва случая на Карл Хълтън, американец, дезертьор от армията, който, вдъхновен от фалшивите ценности на американското кино, безцелно убива един таксиметров шофьор за сумата осем лири стерлинги — около три екю.

Фактът, че най-дискутираното убийство в последните години на Втората световна война е било извършено от американец, бил причина за известна доза съжаление от страна на патриотично настроения в това отношение Оруел. За него „безсмисленото“ престъпление на Хълтън не можело да се сравни с типичното английско убийство — „продукт на едно стабилно общество, където повсеместното лицемерие поне е направило така, че престъпления, сериозни като убийството, би трябвало да съдържат силни чувства“.

Днес обаче престъпления като онова на Хълтън — жалки, подли и без чувства, вложени в тях — са нещо относително обикновено. „Класическите“ убийства, които биха забавлявали читателя на „Световни новини“ по времето на Оруел, все още се извършват. Но те малко интересуват широката публика в сравнение с немотивираните убийства, които са се превърнали в нещо едва ли не нормално.

Днес хората биват убивани рутинно, често без никаква явна причина. Само половин век след смъртта на Оруел обществото се оказва подложено на епидемия от убийства за развлечение — дело на тип убиец, много по-безцелен от относително невинния Карл Хълтън. Всъщност, ако Хълтън бе извършил злодеянието си днес, престъплението му нямаше да заеме повече от няколко параграфа в местния вестник. Сега, през 2013 година, ние не можем да възприемем, че случаят Хълтън е бил най-шумният процес през военните години по думите на Оруел.

Като се има предвид всичко това, човек може да възстанови — както го прави Оруел — съвременното „типично“ убийство от гледна точка на читателите на „Световни новини“. Зрителят може да ни препоръча видеодиска, който е гледал в онази съботна вечер. Убиецът е млад и неприспособен към обществото мъж, живеещ някъде в предградията, обкръжен от нищо неподозиращи потенциални жертви. Отклонил се е от правия път поради някаква грешка от страна на майка му, приписвайки по този начин вината на жените изобщо. Решил да извърши престъплението, той не се ограничава само с една, а премахва колкото се може повече жертви. Избраният начин е изключително насилствен и садистичен, за предпочитане със сексуален, ритуален или канибалски елемент. Жертвите са привлекателни млади жени и смъртта настъпва, докато се събличат, къпят, мастурбират или правят любов. Единствено при този вид обстановка — холивудския стил — е възможно убийството да притежава онези драматични и дори трагични измерения, които могат да го превърнат в паметно.