Читать «Философско разследване» онлайн - страница 128

Асансьорът пристигна, но Джейк остана на мястото си.

— Фил, знаеш ли, че ако си полицай, винаги се намират разни странни типове, които искат да си разчистят сметките с теб?

— Сигурно, госпожице.

— Ако видиш някой да се навърта наоколо, нали ще ми кажеш? Не се притеснявай, че ще ме изплашиш или нещо подобно. Само бих искала да знам.

— Разбира се, госпожице.

— Не си виждал някой да се мотае тук, а?

— Не, госпожице. Щях да го забележа.

Джейк му се усмихна.

— Лека нощ, Фил.

— Лека нощ, госпожице.

Джейк се прибра в апартамента, направи си кафе и се сви да чете в любимото си кресло. Обикновено четеше някой трилър, но през последната седмица се бе заловила с „Философски изследвания“ от Лудвиг Витгенщайн, в които великият философ си бе поставил задачата да поправи грешките в първото си произведение, Трактата.

В книгата си Витгенщайн разглеждаше понятията смисъл, разбиране, пропозиции, логика и състояния на съзнание. Четивото беше трудно и Джейк установи, че трябва да води бележки, за да се съсредоточи по-добре. Ала откри, че за разлика от Трактата, в тази книга има повече неща за детектива. Зачуди се дали да не напише някои от мислите му като лозунги в кабинета си в Ню Скотланд Ярд.

„Тази физиономия има съвсем определен израз.“ Да, това й хареса. Думата имаше значение, но сентенцията смътно намекваше и за нещо, свързано със съдебната експертиза. Джейк одобри и загатнатото предупреждение към онези, които изграждат хипотезите си въз основа на несъщественото твърдение, съдържащо се в мисълта, че „най-ясното доказателство за намерение е само по себе си недостатъчно доказателство за намерение“. И наистина, в отговора на въпроса „Каква е вашата цел във философията? — Да посоча на мухата изхода от стъкленицата“ имаше послание за всеки детектив. Колко пъти самата тя се бе чувствала като същата тази муха?

Професор Джеймсън Ланг беше прав — между детектива и философа имаше множество общи неща. Повече, отколкото Джейк си бе представяла.

Този нарастващ интерес към философията явно привличаше човека, който — поне косвено — го бе предизвикал — убиеца с кодово име Витгенщайн. Масовите убийци, онези, които убиваха за развлечение, и самотните стрелци се опитваха да се прочуят, премахвайки някоя известна личност, като доказателство, че са нещо по-добро от обикновени престъпници. Те често даваха възможност на адвокатите си да се опитат да прехвърлят моралната отговорност за действията им върху някой безобиден писател и дори да го съдят, ако му бе провървяло достатъчно, за да е още жив. Книгите не само бяха хубаво обзавеждане за стая, но и образоваха множество масови убийци.

Джери Шериф, човекът, убил президента на Европейската общност, Пиер Делафонс, му бе прочел цялата „Пуста земя“ от Елиът, преди да му пръсне черепа. Убиецът за развлечение Грег Харисън бе слушал диск със стиховете на английския поет Джон Бечеман и после, въоръжен с няколко ръчни гранати, се беше развилнял по улиците на Слау, убивайки четирийсет и един души. Американският сериен убиец Линдън Топам твърдял, че е убил двайсет и седем души, пътувайки в различни части на Тексас, защото били Черните ездачи от книгата „Господарят на пръстените“ от Толкин. Джейк вече бе забравила броя на серийните убийци, които настояваха, че постъпките им са били вдъхновени от Ницше.