Читать «Трите карти» онлайн - страница 5

2

— Затворникът — прошепна мъжът в черно (на когото преди години Стрелецът бе имал доверие и бе наричал Уолтьр). — Страхуваш се от него, нали? Плаши те… плаши те… плаши те…

Стрелецът се стресна в съня си и размаха осакатената си ръка. Беше сигурен, че само след миг някое от чудовищните създания от Западния океан ще се нахвърли върху него и ще започне да му задава отчаяните си въпроси, докато отделя кожата от лицето му. Вместо това видя някаква морска птица, привлечена от блясъка на копчетата по ризата му, да отлита с тревожен писък. Той седна.

Ръката му пулсираше от ужасната болка. Дясното му стъпало също. Болеше го така, сякаш двата му пръста бяха на местата си. Долната половина от ризата му липсваше; остатъкът приличаше на парцал. Беше използвал едно парче, за да превърже ръката си, друго — за крака.

„Изчезвайте — прошепна той, сякаш да пропъди липсващите части от тялото си. — Вече сте призраци. Изчезвайте!“

Това не му помогна особено. Е, съвсем малко. Да, бяха призраци, но живи. Хапна малко пастърма. Устата му не желаеше храна, стомахът му — още по-малко, но все пак знаеше, че трябва да се храни. Когато я изяде, се почувства по-силен. От пастърмата не остана почти нищо; щеше да свърши съвсем скоро. Чакаше го работа.

Изправи се неуверено на крака и се огледа. Птици се спускаха и гмуркаха във водата; светът сякаш принадлежеше единствено на него и на тях. Чудовищата си бяха отишли. Може би излизаха само нощем, по време на прилива. В момента това нямаше никакво значение.

Океанът бе огромен; сливаше се с хоризонта в една мъглива синя точка с неопределимо местоположение. За няколко минути гледката накара Стрелеца да забрави агонията. Никога преди не бе виждал толкова много вода. Бе слушал за океана в детските приказки, разбира се, дори учителите му го бяха уверявали (е, не всички, само някои), че той наистина съществува. Но да видиш огромната шир, толкова много вода след години, прекарани сред безплодни земи… гледката беше трудна за възприемане… трудна за гледане.

Задържа погледа си очарован, застави очите си да го видят, в смайването си временно забрави болката. Но едва се зазоряваше — чакаше го толкова много работа. Потърси челюстта, която бе пъхнал в задния си джоб, опипваше внимателно с дланта на дясната си ръка; не искаше чуканчетата, останали от пръстите му, да се допрат до нея, ако тя все още бе там. Там беше. Добре. Следващата стъпка.

Разкопча несръчно патрондашите си и ги положи върху огряната от слънцето скала. Извади револверите, отвори барабаните, изсипа празните гилзи и ги захвърли встрани. Някаква птица, подмамена от блясъка им, грабна една в клюна си, сетне я изпусна и отлетя.

Револверите се нуждаят от грижи, но без амуниции нито един револвер на този (или на някой друг) свят, не е нищо повече от парче желязо. Затова, преди да направи каквото и да било, Стрелецът сложи патрондашите в скута си и докосна кожата с лявата си ръка.