Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 57
Филипа Грегъри
Очите на Изабел се наливат със сълзи, когато си представя как херцогиня Сесили се моли за душата на бебето.
— Искам да си отида у дома — прошепва тя.
— Не можем — казвам веднага. — Трябва да бъдем с татко.
— Моля, предайте на нейна светлост, че й благодаря — изрича със запъване Изабел. — Благодаря за молитвите й. Но, разбира се, не знам какво… ще трябва да постъпя, както ба… ще трябва да постъпя, както ми нарежда моят съпруг.
— Страхуваме се от това, че сте опечалена — казва жената нежно. — Опечалена и сама.
Изабел примигва, за да прогони сълзите, които толкова бързо се появяват в очите й напоследък.
— Разбира се, че чувствам загубата си — казва тя с достойнство. — Но намирам утеха в присъствието на сестра си.
Лейди Сътклиф се покланя.
— Ще отида при съпруга ви и ще го предупредя за това, което планира баща ви. Херцогът трябва да се спасява, и да спаси и вас, от кралица Маргарет Ланкастърска. Не споменавайте пред баща си за моето посещение. Ще се разгневи, ако узнае, че сте ме приели и че сега сте научили за неговото вероломство.
Готвя се да заявя решително, че баща ми не е вероломен, че никога не би могъл да бъде изменник, и че никога не бихме запазили нещо в тайна от него. Но после си давам сметка, че не зная къде се намира той с новите си френски дрехи — нито какво прави.
12
Баща ми ни нарежда да се присъединим към него в Анжер и изпраща красив страж в ливрея за продължителната езда. Не изпраща обяснение защо трябва да пътуваме, нито къде ще отседнем, затова, когато пристигаме, прекарали пет дълги дни по прашните пътища, виждаме с изненада, че той чака да ни посрещне извън града, с красив и горд вид, възседнал Миднайт, с конна стража зад него, и ни съпровожда през портата на градските стени, през улиците, където хората докосват почтително шапките си, когато минаваме, до вътрешния двор на голяма господарска къща на широкия главен площад, която е реквизирал. Изабел е пребледняла от изтощение, и въпреки това той не й позволява да отиде в спалнята си, а казва, че трябва да отидем направо на вечеря.
В голямата зала майка ми ни очаква пред квадратна маса, отрупана с храна: това прилича на пиршество. Тя поздравява мен и Изабел с целувка и ни благославя, а после поглежда към баща ми. Той настанява Изабел от едната страна на масата, а после Джордж влиза и заема мястото си до нея, промърморвайки някакъв поздрав. Свеждаме глави за молитвата преди хранене, а после баща ми се усмихва на всички ни и ни подканва да се храним. Не благодари на Изабел, задето е предприела дългото пътуване, нито хвали пред съпруга й нейната смелост.
На мен прави комплимент за красотата ми, която по неговите думи разцъфнала във Франция — как така преживявания, които изтощават сестра ми, правят мен толкова красива? Налива в чашата ми най-доброто вино, настанява ме между майка ми и себе си. Реже ми парчета месо и слугата, който поднася храната, ги поставя пред мен, обслужвайки мен преди Изабел, преди майка ми. Гледам храната върху чинията си и не смея да я вкуся. Какво ли означава това — да ми сервират най-хубавите парчета месо, преди да сервират на някой друг? Изведнъж, след като цял живот съм влизала след Изабел и майка ми навсякъде, където отиваме, сега аз влизам първа.
