Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 50

Разнася се стържещ шум и ужасно дрънчене. Поглеждам стените на замъка, където десетки мъже работят по огромен рудан, чиито механизми звънтят и скърцат, докато те го обръщат бавно. Виждам как пред нас, на входа на пристанището, от дълбините на морето се показва верига, повлякла водорасли от най-големите дълбини, бавно издигаща се да ни препречи пътя.

— Бързо! — изкрещявам, сякаш можем да опънем платната и да прескочим веригата, преди да се е вдигнала твърде високо. Но не е нужно да бързаме да прескочим бариерата; в мига, щом ни разпознаят, ще спуснат веригата, веднага, щом видят знамето с мечката и тоягата, с герба на Уорик, ще ни пуснат вътре. Татко е най-обичаният комендант, който Кале е имал. Кале е негов град, град, който не подкрепя Йорк или Ланкастър, а е предан единствено на него. Това е домът от детството ми. Вдигам поглед към замъка, и виждам, че точно под прозореца на спалнята ми, до поставките за оръдия застават войници, и изкарват оръдията навън, едно след друго, сякаш крепостта се готви за нападение.

Това е грешка — казвам си. Сигурно по недоглеждане са решили, че корабът е на крал Едуард. Но после поглеждам по-високо. Над бойниците не е издигнат флагът на баща ми с мечката и тоягата, а се веят редом бялата роза на Йорк и кралското знаме. Кале е останал верен на Едуард и династията Йорк, макар че ние сме се променили. Татко обяви, че Кале подкрепя Йорк, и градът е останал верен на Йорк. Кале не се променя с приливите. Верен е, както някога бяхме верни ние; но сега ние сме се превърнали във враг.

Кормчията вижда опасността от издигащата се верига точно навреме и изкрещява предупредително. Капитанът скача долу, за да изреве някаква заповед на моряците. Баща ми се хвърля на руля, повдигайки го заедно с кормчията, за да отклони кораба от смъртоносния капан на изопнатата верига. Платната плющят опасно, когато се обръщаме странично към вятъра, а бушуващото море отблъсква кораба встрани и изглежда, сякаш ще ни преобърне.

— Обърни още, обърни още, свий платното! — крещи татко, и, със скърцане, подобно на стон, корабът започва да лавира. Откъм крепостта избухва ужасяваща експлозия и едно гюле пада в морето близо до носа на кораба. Знаят къде сме. Стрелят към нас. Ще ни потопят, ако не се махнем.

Не мога да повярвам, че собственият ни дом се е обърнал срещу нас, но баща ми веднага без колебание обръща кораба и го извежда извън обхвата на оръдията. После прибира платното и пуска котвата. Никога не съм го виждала по-разгневен.

Изпраща един офицер в малка лодка със съобщение до собствения си гарнизон, в което настоява да пуснат командваните от него войници да влязат. Налага се да чакаме. Морето се вълнува и надига, вятърът вее към нас, така че веригата на котвата е изопната, а корабът я тегли гневно, накланя се и се люшка. Излизам от каютата и отивам на страничния борд на кораба, за да погледна назад, към дома си. Не мога да повярвам, че не ни пуснаха да влезем. Не мога да повярвам, че няма да се кача по каменните стълби до спалнята си и да поръчам да ми приготвят гореща вана и чисти дрехи. Сега виждам от пристанището да излиза малка лодка. Чувам я как се блъсва в стената на кораба, когато се приближава успоредно до нас, и виковете на моряците, които спускат въжетата. Появяват се няколко бъчви с вино, бисквити и сирене за Изабел. Това е всичко. Не носят съобщение; няма нищо за казване. Обръщат лодката и потеглят обратно към Кале. Това е всичко. Не ни позволиха да влезем в дома си, и изпратиха вино на Изабел от съжаление.