Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 35

Джордж бавно преминава край ъгъла, където ние стоим самотно, извръщайки поглед, сякаш се срамува от нас, а баща ми го следва с дългите си, пружиниращи крачки. Увереността на баща ми е непоколебима, усмивката му — все още дръзка, кафявите му очи блестят, кестенявата му брада е спретнато подрязана, авторитетът му — неопетнен от поражение. Изабел и аз коленичим за неговата благословия и чувстваме как ръката му леко докосва главите ни. Когато се изправяме, той тъкмо улавя ръката на майка ни, докато тя му се усмихва леко, а после всички влизаме на вечеря, вървейки зад краля, сякаш все още сме негови най-скъпи приятели и предани съюзници, а не победени предатели.

След вечеря има танци. Кралят е бодър, красив и весел както винаги, като главния актьор в някоя жива картина, който играе ролята на веселия, добър крал. Той пляска силно баща ми по гърба, обгръща с ръка раменете на брат си Джордж. Той, най-малкото, ще играе ролята си, сякаш нищо не се е объркало. Баща ми, не по-малко хитър от бившия си съюзник, също е спокоен, хвърля погледи към придворните, поздравява приятели, които до един знаят, че сме изменници и сме тук единствено заради снизходителността на краля и защото притежаваме половин Англия. Те ни се усмихват самодоволно, криейки уста с дланите си, долавям насмешката в гласовете им. Не искам да виждам прикритите усмивки; държа очите си сведени. Толкова се срамувам, толкова дълбоко се срамувам от това, което направихме.

Провалихме се — това беше най-лошото от всичко. Пленихме краля, но не успяхме да го задържим. Спечелихме една малка битка, но никой не ни подкрепи. Не беше достатъчно баща ми да задържи краля в Уорик, в Мидълхам; кралят просто управляваше от там и се държеше като почитан гост, а после избяга в удобен за него момент.

— А Изабел трябва да постъпи в свитата на кралицата — чувам как кралят изрича високо тези думи, а баща ми отвръща, без дори да си поеме дъх:

— Да, да, разбира се, за нея ще бъде чест.

И Изабел, и кралицата чуват това и вдигат поглед в един и същи миг, и погледите им се срещат. Изабел изглежда потресена и уплашена, устните й се разтварят, сякаш за да помоли татко да откаже. Но дните, когато можехме да заявим, че стоим прекалено високо, за да служим на кралицата, са отдавна отминали. Изабел ще трябва да живее в покоите на кралицата, да й прислужва всеки ден. Кралицата обръща глава с лек жест на презрение, сякаш й е непоносимо да вижда двете ни, сякаш сме нещо нечисто, все едно сме прокажени. Баща ми изобщо не ни гледа.

— Ела с мен — прошепва ми Изабел настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен, ако трябва да й служа. Ела да живееш с мен в домакинството й, Ани. Кълна се, че не мога да отида сама.