Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 31

Но Изабел не е щастлива. Майка ми и аз не можем да разберем защо не ликува от възторг. Мислим си, че е уморена от бременността си, защото отказва да се разхожда навън в ясните студени утрини, и не се наслаждава на острия есенен въздух. Тревожна и нервна е, макар че ние тържествуваме заедно с всички наши верни служители, наслаждавайки се на издигането си на власт. После един ден на вечеря съобщават за пристигането на началника на бащината ми конница, най-довереният и надежден човек от неговото домакинство. Той прекосява залата по цялата й дължина, а хората притихват и започват да шушукат, когато той подава на майка ми писмо през господарската маса, а тя го поема, изненадана, че той влиза в залата все още мръсен от пътя, но разбира от мрачното му лице, че новините са спешни. Тя поглежда печата — гербът на баща ми с мечката и грубата тояга — а после, без да каже и дума, минава през вратата в задния край на подиума и отива в голямата дневна стая, оставяйки ни в мълчание.

Изабел, аз и дузината й дами вечеряме, опитвайки се да изглеждаме несмутени под смълчания бдителен поглед на всички в голямата зала, но веднага щом можем, се оттегляме да чакаме в приемната пред дневната стая, преструвайки се, че бъбрим весело помежду си, мислейки ужасено за заключената врата и тишината зад нея. Ако баща ми е мъртъв, нали майка ми би плакала? Плаче ли? Може ли тя всъщност да плаче? Никога не съм виждала майка си да плаче. Откривам, че се питам дали притежава тази способност, или е останала завинаги със сурово лице и сухи очи.

Ако началникът на бащината ми конница й е предал писмо, което ни нарежда да дойдем веднага в Лондон за коронацията на Изи, нямаше ли тя да се втурне през вратата с добрата вест? Питам се дали плаче от радост? Виждала ли съм я да танцува от възторг? Червеното следобедно слънце се движи бавно по покритите с гоблени стени, осветявайки една сцена, а после друга, а от стаята й все още не се чува нито звук.

Най-сетне, когато започва да притъмнява и слугите внасят свещите, вратата се отваря, и майка ми излиза, с писмото в ръка.

— Доведете коменданта на крепостта — казва тя на една от дамите си — и командира на личната гвардия. Повикайте управителя на негова светлост, главния камериер и началника на конницата.

Тя сяда в големия си стол под балдахина, на който са избродирани родовите й гербове, и наблюдава как мъжете минават през двойните врати, покланят се и застиват в очакване. Очевидно се е случило нещо важно, но няма как да разбера от безстрастното й лице дали сме победили или с нас е свършено.

— Ти я попитай — прошепва ми Изабел.

— Не, ти.

Стоим заедно с дамите. Майка ни седи като кралица. Не нарежда да донесат стол за Изабел, което е странно. Сякаш изведнъж бебето на Изабел е престанало да бъде най-важното бебе, което ще съществува някога, сякаш самата Изабел не е на една крачка от короната. Чакаме мъжете да влязат и да се подредят пред нея, за да чуят заповедите й.

— Получих съобщение от съпруга си, вашия господар — казва тя с твърд и ясен глас. — Той пише, че е възстановил краля на Англия, Едуард, на престола. Съпругът ми, вашият господар, е сключил споразумение с крал Едуард и в бъдеще кралят ще бъде напътстван от истинските лордове на кралството, няма да има новодошли.