Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 14

Чувам думата «очарователна», и за миг не мога да мисля за нищо друго. Кралицата на Англия, макар да е кралица Елизабет, която беше просто Елизабет Удвил, която някога беше кажи-речи нищожество, ме смята за очарователна. И е казала на баща ми, че ме мисли за очарователна. Чувствам как се надувам от гордост, обръщам се към страховития си баща, и му отправям усмивка, която, надявам се, е очарователна.

— Тя смята, и то с право, че вие ще красите покоите й — казва той.

Съсредоточавам се върху думата «красите», и се питам какво точно има предвид кралицата. Дали иска да каже, че ние ще бъдем украшение за покоите й, правейки ги да изглеждат красиви, като гоблени, окачени да прикрият лошо измазани стени? Дали ще трябва да стоим съвсем неподвижни на едно място през цялото време? Нещо като ваза ли ще бъда? Баща ми се разсмива при вида на обърканото ми изражение и кимва на Изабел.

— Кажи на малката си сестра какво ще трябва да прави.

— Иска да каже «придворна дама» — изсъсква ми тя.

— О!

— Какво ще кажете? — пита баща ми.

Може сам да прецени какво мисли Изабел, тъй като тя се задъхва от вълнение, сините й очи искрят.

— Ще бъда възхитена — казва тя, мъчейки се да намери думи. — Това е чест. Чест, каквато не бях търсила… Приемам.

Той ме поглежда.

— А ти, мъниче? Мое малко мишле? И ти ли си развълнувана като сестра си? И ти ли си готова да се втурнеш на служба при новата кралица? Искаш ли да танцуваш около новата светлина?

Нещо в начина, по който говори, ме предупреждава, че това би бил погрешен отговор, макар да си спомням кралицата така, както навярно заслепен богомолец си спомня вида на изнесена в празничен ден икона. Не мога да си представя нищо по-прекрасно от това да служа на тази красавица като нейна придворна дама. А тя ме харесва. Майка й ми се усмихна, самата тя е сметнала, че съм очарователна. Идва ми да се пръсна от гордост, че тя ме харесва, и от радост, че ме е избрала. Но съм предпазлива.

— Ще направя това, което вие сметнете за най-добре, татко — казвам. Свеждам поглед към краката си, а после поглеждам нагоре и срещам тъмните му очи. — Харесваме ли я сега?

Той се изсмива рязко.

— Да ни пази Господ! Що за клюки чуваш? Разбира се, че я обичаме и почитаме, тя е нашата кралица, съпругата на нашия крал. Тя е неговата избраница сред всички принцеси на света. Представи си само! От всички жени с високо потекло в християнския свят — и въпреки това той избра нея — в тона му има някаква сурова и подигравателна нотка. Чувам думите на преданост, които изрича, но долавям нещо друго зад тях: нотка като тази в тона на Изабел, когато се заяжда с мен. — Глупава си, щом питаш — казва той. — Всички й се заклехме във вярност. Ти самата й се закле във вярност на коронацията й.

Изабел кимва към мен, сякаш за да потвърди укора на баща ми.

— Твърде малка е, за да разбере — уверява го тя над главата ми. — Нищо не разбира.