Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 4

Един ден, както бягаха, ги догони ездач, препуснал в галоп на мършав бял кон, и им ревна, че всички трябвало да тръгнат за Млечна вода, че Ревливеца събирал воини да прехвърлят Моста на черепите и да завземат Сенчестата кула. Мнозина го последваха, повечето — не. После някакъв мрачен воин в кожи и янтар минаваше от огнище на огнище и подканяше всички оцелели да се запътят на север и да намерят убежище в долината на Денн. Защо смяташе, че там ще са в безопасност, след като самите Денн бяха напуснали мястото, Варамир така и не разбра, но го последваха стотици. Други стотици тръгнаха подир горската вещица, получила видение за кораби, идещи да откарат свободния народ на юг.

— Морето трябва да потърсим! — викна Майка Къртица и следовниците й свърнаха на изток.

Варамир можеше да е сред тях, само да беше по-силен. Обаче морето беше сиво, студено и далечно и той знаеше, че така и няма да доживее да го види. Девет пъти беше умрял и издъхвал, но това сега щеше да е истинската му смърт. „Наметало от катерича кожа — спомни си. — Наръга ме с нож заради едно наметало от катерича кожа.“

Собственичката му бе мъртва, тилът й — размазан на червена каша, наръсена с парчета кост, но наметалото й изглеждаше топло и дебело. Валеше сняг, а Варамир бе изгубил наметалата си при Вала. Кожите му за спане и вълнените му долни дрехи, ботушите от овча кожа и обшитите с козина ръкавици, запасите му от медовина и скътана храна, кичурите коса, които взимаше от жените, с които спеше, даже златните гривни, които Манс му беше дал — всичко бе изгубено и захвърлено. „Изгарях и умирах, а после бягах, побъркан от болка и ужас.“ Споменът все още го караше да се срамува, ала не беше сам. Други също бяха побягнали, стотици, хиляди. Битката бе изгубена. Рицарите бяха дошли, несъкрушими в стоманата си, и избиваха всеки, който останеше да се бие. Изборът бе да побегнеш или да умреш.

Не беше лесно да надпревариш смъртта обаче. Тъй че щом се натъкна на мъртвата в леса, Варамир коленичи да смъкне наметалото от нея и така и не видя момчето, когато изскочи от скривалището си да забие дългия нож в хълбока му и да изтръгне наметалото от стисналите го пръсти.

— Майка му — каза му Трън по-късно, след като момчето избяга. — Беше наметалото на майка му и като те видя да я крадеш…

— Тя беше мъртва — отвърна Варамир и изохка, щом костената й игла прониза плътта му. — Някой й беше разбил главата. Някоя врана.

— Не врана. Ония от Рогова стъпка, дето табаните им са като копита. Видях го. — Иглата й дръпна плътта и затвори раната на хълбока му. — Диваци, а кой е останал да ги усмири? — „Никой. Щом Манс е мъртъв, свободният народ е обречен.“ Денн, великаните и Рогова стъпка, обитателите на пещери с наострените им зъби и хората от западния бряг с колесниците им от кост… всички те също бяха обречени. Дори враните. Те можеше и да не го знаят още, но и кучите синове с черните наметала щяха да погинат с останалите. Врагът идеше.