Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 9

Станис Баратеон, владетелят на Драконов камък и по милостта на боговете законният наследник на Железния трон на Седемте кралства на Западняците, беше широкоплещест мъж с жилави мускулести крайници, стегнато лице и плът като щавена и съхнала на слънце кожа. „Корав“ беше думата, която хората използваха често, станеше ли дума за Станис, и наистина беше корав. Брат му, покойният крал Робърт, си беше пуснал брада в последните години. Майстер Крессен не я беше виждал, но разправяха, че му придавала дивашка и много свирепа външност. Сякаш в отговор на това Станис поддържаше къси и много тънки мустачки, които като тъмни сенки лежаха над челюстта и хлътналите му бузи. Очите му бяха като зейнали рани под тежките вежди, тъмносини като морето нощем. Устата му можеше да доведе до отчаяние и най-веселия шут — тази уста беше създадена за мръщене, сърдити подмятания и рязко изречени кратки заповеди, с две много тънки вечно стиснати устни, уста, забравила и най-беглата усмивка и никога не познала смеха. Понякога, когато целият свят наоколо притихнеше посред нощ, майстор Крессен си въобразяваше, че чува как лорд Станис скърца със зъби на половин замък разстояние.

— Някога щеше да ме събудиш — рече старецът.

— Някога беше млад. Сега си стар и болен, и ти трябва сън. — Станис така и не се беше научил да смекчава словото, не беше усвоил преструвката и лицемерието. Винаги казваше каквото мисли, а тези, на които не им харесва — в Седемте ада да вървят. — Знаех, че скоро ще научиш какво ми е донесъл Давос. Винаги го научаваш, нали?

— За теб нямаше да е добре, ако не го правех — каза Крессен. — Срещнах Давос на стълбите.

— И той ти е казал всичко, нали? Трябваше и езика да му отрежа с пръстите.

— Тогава от него щеше да излезе лош емисар.

— Той и сега е лош емисар. Лордовете на бурята няма да се вдигнат заради мен. Изглежда, не ме харесват, а справедливостта на претенцията ми за тях не значи нищо. Страхливите ще си седят на топло зад стените си и ще чакат да видят накъде ще задуха вятърът и кой е най-вероятно да триумфира. Храбрите вече се обявиха за Ренли. За Ренли! — Изплю името като капка отрова.

— Брат ви беше владетелят на Бурен край през последните петнадесет години. Тези лордове са негови заклети знаменосци…

— Негови! — прекъсна го Станис. — След като по право трябваше да са мои. Никога не съм молил за Драконов камък. Никога не съм го искал. Взех го, защото враговете на Робърт бяха тук и защото той ми заповяда да ги изтръгна от корен. Аз построих флотата му и му свърших работата с чувството за дълг, каквото по-младият брат трябва да храни към по-големия, каквото Ренли трябваше да прояви към мен. И как ми се отблагодари Робърт? Провъзгласява ме за владетел на Драконов камък, а Бурен край с приходите му дава на Ренли. Бурен край принадлежи на дома Баратеон от триста години, по право трябваше да се прехвърли на мен, когато Робърт взе Железния трон.

Стара рана беше това, а с времето не зарастваше и все по-силно болеше. В това се съдържаше сърцевината на владетелската му слабост: че Драконов камък, колкото стара и здрава крепост да беше, властваше над поданството едва на шепа дребни благородници, чиито каменни владения по островите бяха твърде рехаво заселени, та да могат да отхранят мъжете, които бяха нужни на Станис. Дори с наемните мечоносци, чиято служба беше купил от свободните градове Мир и Лис, войската, струпана на стан отвъд стените му, беше твърде малка, за да съкруши силата на дома Ланистър.