Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 14

Крессен вече не помнеше името, с което асшаите наричаха листата, както и отровителите от Лис самия кристал. В Цитаделата го наричаха просто „душача“. Едно такова зрънце, разтворено в чаша вино, караше мускулите на гърлото да се стягат като в железен юмрук и да затварят трахеята. Казваха, че лицето на жертвата почервенявало до тъмен пурпур като цвета на малкия кристал, от който избуява смъртта, но това можеше да сполети и човек, задавил се с по-голям залък.

А тази нощ лорд Станис щеше да пирува със своите знаменосци, със своята съпруга… и с червената жена, Мелисандра Асшайска.

„Трябва да си почина — каза си Крессен. — Трябва до тъмно да събера всичките си сили. Ръцете ми не трябва да трепнат, смелостта ми — да се огъне. Върша нещо ужасно, но все едно, то трябва да се свърши. Ако все пак има богове, ще ми простят.“

Толкова малко спеше напоследък. Леката дрямка щеше да го поободри за тежкото бреме, което го чакаше. И той се помъкна немощно към леглото си. Но когато притвори очи, продължи да вижда светлината на кометата, свирепо червена и ярко жива в мрака на сънищата му.

„Навярно е моята комета — помисли сънено накрая, точно преди сънят да го надвие. — Поличба за кръв, предричаща убийство… да…“

Когато се събуди, беше мръкнало, всичко бе почерняло в спалнята му и всяка става го болеше. Крессен се надигна с усилие, главата му пулсираше като след тежко пиянство. Пресегна се за тояжката и немощно се изправи. „Толкова е късно — каза си. — Не са ме повикали.“

На пировете го канеха винаги, мястото му беше при солта, близо до лорд Станис. Ликът на господаря му изплува в тъмното, не сегашният мъж, а момчето отпреди време, стоящо мрачно в сянката, докато светлината грее над раменете на по-големия му брат. Каквото и да направеше, Робърт го постигаше преди него и по-добре. Горкото момче… трябваше да побърза, заради него.

Майстерът намери кристалите, където ги беше оставил, и ги изгреба от пергамента. Крессен не разполагаше с някой от онези кухи пръстени, които, както разправяха, предпочитали отровителите в Лис, но безброй джобове, малки и големи, бяха вшити в широките ръкави на халата му. В един от тях скъта грижливо кристалите душачи, отвори вратата и подвикна: