Читать «Пир за врани» онлайн - страница 8
Джордж Мартин
— Така си е — каза замислено Алерас Сфинкса. — А ако на света отново има и дракони…
— Драконите са по-тъмна работа — каза Лео. — Сивите овци са си затворили очите, но Мастифа вижда истината. Стари сили се пробуждат. Сенки се раздвижват. Скоро ще ни връхлети век на чудеса и ужаси, век за богове и герои. — Протегна се и се усмихна с ленивата си усмивка. — Това си заслужава още по едно, викам аз.
— Ние пихме достатъчно — каза Армен. — Утрото ще дойде по-скоро, отколкото ни се ще, а архимайстер Еброуз ще говори за свойствата на урината. Добре ще е тия, които искат да си изковат сребърна брънка, да не пропускат беседата му.
— Хич и не искам да ви преча да опитвате пикня — рече Лео. — Лично аз предпочитам вкуса на арборско златно.
— Ако трябва да избирам между пикня и теб, ще пия пикня. — Моландер се надигна от масата. — Хайде, Рууни.
Сфинкса си взе калъфа с лъка.
— И за мен е време за лягане. Сигурно ще сънувам дракони и стъклени свещи.
— Всички ли? — Лео сви рамене. — Какво пък, нали Роузи ще остане. Може тази нощ да я направя жена.
Алерас забеляза изражението на Пейт и каза:
— Щом няма и един медник за чаша вино, не може да има дракон за момичето.
— Аха — подхвърли Моландер. — Освен това трябва мъж, за да се направи жена. Хайде с нас, Пейт. Старият Уолгрейв ще се събуди, като се покаже слънцето. Ще му трябваш — да му помогнеш до нужника.
„Ако си спомни кой съм“. Архимайстер Уолгрейв без усилие различаваше един гарван от друг, но с хората не го биваше толкова. Понякога като че ли мислеше, че Пейт е някой си Крессен.
— Все още не — отвърна на приятелите си. — Ще поостана още малко. — Зората още не беше пукнала, още не. Алхимикът все пак може би идваше, а Пейт бе решил твърдо да е тук, ако дойде.
— Твоя работа — каза Армен.
Алерас изгледа Пейт продължително, после метна лъка на тънкото си рамо и тръгна след другите към моста. Моландер беше толкова пиян, че трябваше да ходи с ръка на рамото на Рууни, за да не падне. Цитаделата не беше далече за гарванов полет, но те не бяха гарвани, а Староград бе истински лабиринт от тесни криви улички.
— Внимателно — чу Пейт гласа на Армен, когато речната мъгла ги погълна. — Нощта е влажна и калдъръмът е хлъзгав.
Лео Ленивеца го изгледа кисело през масата.
— Колко тъжно. Сфинкса се измъкна с всичките си сребърници и ме остави на Цапания Пейт прасчото. — Протегна се с прозявка. — Как е хубавичката ни малка Роузи, между другото?
— Спи — отвърна сдържано Пейт.
— Гола, не се съмнявам. — Лео се ухили. — Мислиш ли, че наистина заслужава един дракон? Май ще трябва да проверя някой ден.
Пейт благоразумно си замълча. На Лео не му трябваше отговор.
— Предполагам, че след като го яхна това курве, цената й толкова ще падне, че ще могат да си я позволят даже прасчовци. Би трябвало да ми благодариш.
„Би трябвало да те убия“, помисли Пейт, но не беше толкова пиян, че да се прости с живота. Лео беше обучен с оръжия и се знаеше, че е смъртно опасен с късия меч и камата. А и да успееше някак да го убие, това щеше да му струва главата. Лео имаше две имена, докато Пейт — само едно, а второто му име беше Тирел. Сир Морин Тирел, командирът на Градската стража на Староград, беше баща на Лео. Мейс Тирел, владетелят на Планински рай и Защитник на Юга, беше братовчед на Лео. Един от Старците на Староград, лорд Лейтън Хайтауър, между чиито многобройни титли се мъдреше и Защитник на Цитаделата, беше заклет знаменосец на дома Тирел. „Остави го — каза си Пейт. — Говори ги тези неща само за да ме ядоса“.