Читать «Пир за врани» онлайн - страница 27

Спалната килия на капитана беше до принцовата спалня. Той седна на тясното легло, намери бруса и мазния парцал на мястото им в нишата и се залови за работа. „Дръж брадвата остра“, му бяха казали жреците в деня, в който беше дамгосан. И той винаги я държеше остра.

Докато точеше брадвата, се замисли за Норвос — за горния град на хълма и за долния покрай реката. Още помнеше звуците на трите камбани и как костите му затреперваха от дълбокия басов ек на Ноом, от гордия и силен глас на Нарра, от сладкия сребрист смях на Ниел. Вкусът на зимния сладкиш отново изпълни устата му, наситен с джинджифил, зелени шишарки и черешови късчета, с глътките нахса да го умият, ферментиралото козе мляко, поднасяно в желязна чаша и подсладено с мед. Виждаше майка си в роклята й с яка от катерича кожа — обличаше я само веднъж годишно, когато отиваха да гледат мечия танц на Стъпалата на Грешника. И в ноздрите си усети вонята на горящи косми, когато брадатите жреци притиснаха в средата на гръдта му нажежената дамга. Болката беше толкова жестока, че си помисли, че сърцето му може да спре — но не трепна. Космите над белега с брадвата така и не пораснаха.

Едва след като двата ръба станаха толкова остри, че да може да се обръсне, капитанът положи на леглото съпругата си от самодивско дърво и желязо. Смъкна с прозявка потните си дрехи, хвърли ги на пода и се опъна на сламеника. От мисълта за дамгата го засърбя и той се почеса, преди да затвори очи. „Трябваше да събера падналите портокали“, помисли си и заспа; засънува тръпчивия им вкус и червения сок, лепнещ на пръстите.

Зората дойде скоро. Най-малката от трите конни носилки беше готова — носилката от кедрово дърво с покривало от червена коприна. Капитанът избра да я придружат двайсет души от трийсетимата, назначени за пазачи на Водните градини; другите щяха да останат да пазят имението и децата, някои от които бяха синове и дъщери на велики лордове и богати търговци.

Принцът беше споменал за тръгване призори, но Арео Хота знаеше, че ще се позабави. Докато майстерът помагаше на Доран Мартел в банята и превързваше подутите му стави с ленени превръзки, напоени с облекчаващи мазила, капитанът навлече ризница от медни люспи, подобаваща на ранга му, и си сложи бухнало наметало от ръждиво-жълта пясъчна коприна, та слънцето да не стига до медта. Денят обещаваше да е горещ, а и капитанът отдавна се бе отказал от тежката пелерина от конски косъм и обшитата с железни пъпки кожена туника, които беше носил в Норвос и които щяха да сварят човек в Дорн. Запазил си беше железния шлем с гребена с остри шипове, но сега го носеше увит в оранжева коприна, с плата, увит около и между шиповете. Инак от слънцето, биещо по метала, главата му щеше да затупти още много преди да видят палата.

Принцът още не беше готов. Беше решил да закуси, преди да тръгнат, с червен портокал и плато гларусови яйца с парченца шунка и лютиви чушлета. След това не оставаше нищо, освен да се сбогува с няколко от децата, които му бяха станали любимци: момчето на Далт, рожбата на лейди Блекмонт и кръглоликото момиче сираче, чийто баща продаваше платове и подправки по Зелена кръв. Доран придържаше разкошното мирско одеяло върху краката си, докато говореше с тях, за да им спести гледката на подутите си превързани стави.