Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 540

— Не си очаквал, че ще те хвана на клозетната чиния, а?

— Хари… — казва той. — Хари, за бога, моля те…

— Кой бог?

— Хари, умолявам те, недей… хайде, хлапе, след всичко, което направих за теб… аз те създадох. Моля те, не можеш…

Каин поклаща глава.

— От всички хора на света, Марк. От всички хора на света — на всеки свят…

Устните му се разтягат и оголват зъбите му, хищни и студени.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че е опасно да закачаш семейството ми.

Това е последното нещо, което вижда Вило: очите му кипват и се пръсват при първата вълна от огън. Но времето му стига, за да чуе собствения си писък.

На БД, които наблюдават през очите на Дж’Тан, им се струва, че в къщата избухва термобарична бомба. Актьорът е подхвърлен във въздуха от взривната вълна, която го запраща, пъшкащ и зашеметен, върху гъстата зелена трева на моравата пред дома. За няколко секунди БД си позволява да се надява, че Каин е загинал в експлозията, но той се появява от пламъците. Невредим.

Дори неопърлен.

— Искате война? — казва той със същото мрачно и жестоко веселие. — Действайте.

Навежда се над Дж’Тан толкова близко, че зъбите му изпълват целия свят.

— От този миг Студията е изхвърлена от бизнеса. Същото се отнася и за компания „Отвъдие“. Отвъдие е затворено.

Той покрива лицето на Дж’Тан с дланите си.

— Благодаря ви и лека нощ.

Светлината от очите на последния Актьор се свива до точка и угасва.

16.

И така:

Ето ме мен.

Седя си на бюрото и главата ми е пълна с истории.

Те са пълни с герои: Хари и Каин; Рейт и Гибелта на Каин; Ейвъри Шанкс и Киърандел, и Деймън от Джантоген Блъф…

Тан’елкот, разбира се.

И може би — с известна неохота — дори аз.

Спомням си как четох някъде, че начинът, по който структурираме нашата реалност, ние наричаме легенда: че легендите са истории, които внушават някакъв ред в хаоса на съществуването ни.

Дори не съм сигурен, че някога ще го разбера, но си мисля, че знам как да оцелея и без да го разбирам. Ще разкажа историята както мога и ще я оставя да придобие свой смисъл. А ако не мога да открия легенди, които да подредят хаоса в живота ми, ще си създам свои.

Историята ми започва:

Една приказка разказва за близнаци, родени от различни майки.

Единият е с тъмна, а другият — със светла природа. Единият е богат, а другият — беден. Единият е жесток, другият — хрисим. Единият е вечно млад, другият — преждевременно остарял.

Единият е смъртен.

Те не са сродни по кръв или по дух, но въпреки това са близнаци.

Те живеят, без да знаят, че са братя.

И двамата загиват в схватка със Слепия бог.

Някои твърдят, че Времето е чук: че всяка бавна секунда отбелязва поредния удар, който превръща канарите в малки камъчета, водопадите в каньони, скалите в брегове.

Други пък смятат Времето за острие. Те виждат танца на острия му връх, който се поклаща като отровна змия, винаги готова да нанесе смъртоносен удар.

Но има и такива, които ще кажат, че Времето е едновременно чук и острие.

Ще кажат, че чукът е чукче на скулптор, а острието е неговото длето; така всеки удар е изчистване, усъвършенстване, откриване на истината и красотата в онова, което иначе би било просто безжизнен, равнодушен камък.