Читать «Сапфиреносиньо» онлайн - страница 14

Любовта нищо не ще задържи,

не познава тя ни двери, ни тъми.

Прониква тя навред.

Без начало и без край,

размахала криле, ще победи вечността.

МАТИАС КЛАУДИУС

(1740-1815)

Глава 2

— Изумена си, нали? — извика малкият гаргойл. Откакто слязох от таксито, не беше спрял да ми говори. — От такива като мен не можеш да се отървеш толкова лесно.

— Да, добре. Виж сега...

Погледнах притеснено към таксито. Бях казала на шофьора, че веднага трябва да изляза на свеж въздух, защото ми е лошо и сега той гледаше подозрително към мен и се чудеше защо говоря със стената.

— Освен това мога да летя. — За доказателство гаргойлът разтвори криле. — Също като прилеп. И съм по-бърз от всяко такси.

— Сега ме чуй! Само защото те виждам, това не означава, че...

— Виждаш и чуваш! — прекъсна ме гаргойлът. — Знаеш ли колко рядко се среща това? Последната, която можеше да ме вижда и чува, беше мадам Тюсо, но за съжаление тя не ценеше особено много моята компания. Обикновено ме ръсеше със светена вода и се молеше. Бедната, беше много чувствителна. — Той завъртя очи. — Нали се сещаш, прекалено много отрязани глави... — Отново от устата му изригна воден фонтан, който се изля точно пред краката ми.

— Престани!

— Извинявай! Това е заради вълнението. Спомен от времето ми на водоливник.

Не таях особено големи надежди, че ще мога да се отърва от него, но мислех поне да опитам. С любезност.

И така, наведох се, докато погледите ни се изравниха.

— Ти със сигурност си едно много мило същество, но в никакъв случай не можеш да останеш при мен! Животът ми е достатъчно сложен и честно казано, призраците, които познавам, са ми напълно достатъчни. Така че, моля те, просто се махни.

— Аз не съм призрак — рече гаргойлът обидено, — а демон. Или поне онова, което е останало от демона.

— И каква е разликата? — извиках отчаяно. — Не би трябвало да мога да виждам нито призраци, нито демони, не разбираш ли! Трябва да се върнеш обратно в църквата ти.

— "Каква е разликата?" Ама че въпрос! Призраците са просто отражения на починали хора, които по някаква причина не искат да напуснат този свят. Но докато бях жив, бях демон. Не можеш да ме сравняваш с обикновените призраци. И между другото, това не е моята църква. Просто обичам да се застоявам там.

Таксиметровият шофьор ме зяпаше с широко отворена уста. През отворения прозорец вероятно чуваше всяка дума — всяка моя дума. Разтрих челото си.

— Все едно. Но при мен не можеш да останеш.

— От какво се страхуваш? — Гаргойлът се приближи доверчиво и наклони глава на една страна. — В днешно време не изгарят никой като вещица на клада, само защото вижда и знае повече от обикновените хора.

— Но ако в днешно време някой говори с призраци. .. ъъъ и демони... го прибират в психиатрията. Не разбираш ли, че... — Млъкнах. Нямаше никакъв смисъл. С любезност нямаше да стигна доникъде. Затова свъсих чело и продължих възможно най-грубо. — Само защото имам нещастието да мога да те виждам, това не означава, че имаш право да говориш с мен.