Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 67

Като по чудо той не дойде. Точно когато изглеждаше, че слугата на Господаря на магиите щеше със сигурност да ги открие, ослепителен блясък от другата страна на брега привлече вниманието му. Той бързо се насочи към светлината, но после, малко по-надолу, светлината проблесна отново, и след малко, още по-надолу, проблесна пак. Дали пък не грешеше? Съществото полетя бързо, затърси трескаво, коварният мозък му подсказваше, че диренето е към края си, че най-после продължителното преследване е свършило. Светлината пак проблесна за миг и изчезна. Обезумяло, съществото се спусна към нея с ясното съзнание, че навлиза все по-надълбоко в чернотата отвъд реката, загубило се някъде сред хилядите малки дерета и долини. Тайнствената светлина проблясваше отново и отново, всеки път все по и по-навътре, дразнеше и предизвикваше разярения звяр да я следва. На другия бряг вцепенените от ужас хора от Вейл седяха скрити в тъмнината и ужасените им очи наблюдаваха как летящата сянка се отдалечава все повече и повече от тях. Накрая се скри от погледа.

След изчезването на Носителя на Черепи останаха неподвижни. Отново се бяха озовали на крачка от смъртта и отново се бяха изплъзнали от пагубната й прегръдка. Стояха мълчаливо и се вслушваха във връщащите се смесени звуци на насекоми и животни. Изминаха дълги минути. Започнаха да дишат по-леко, а вцепенените им тела се поотпуснаха в по-удобни пози. Спогледаха се смаяно и облекчено. Знаеха, че съществото си е отишло, но не можеха да си обяснят как беше станало това. После, преди още да имат някаква възможност да обсъдят случилото се, загадъчната светлина, която беше проблясвала отвъд реката, отново се появи на възвишение на няколко стотици ярда зад тях, изчезна за секунда и отново проблесна, този път по-близо. Ший и Флик я наблюдаваха учудени, докато тя, поклащайки се, ги приближаваше.

Минути по-късно пред тях застана стар, прастар, прегърбен от вековете старец, облечен в дрехи на обитател на гората. Косата му сребрееше в светлината на звездите, лицето му беше очертано от дълга бяла брада, грижливо подредена и сресана. Отблизо странната светлина в ръката му изглеждаше ослепително ярка, а в средата й не се виждаше никакъв пламък. Внезапно тя изчезна и на мястото й се появи цилиндричен предмет, стиснат в кокалестата ръка. Той ги погледна, усмихна се и ги поздрави. Ший погледна мълчаливо старческото лице и усети, че странният старец заслужава уважението му.

— Светлината — проговори най-после Ший — как…?

— Играчка на хора, които отдавна са умрели и са напуснали този свят.

Гласът беше ясен и отчетлив, ромонлив шепот, който се разнесе в хладния въздух. — Хора, които са си отишли като злото същество ей там… Думите заглъхнаха и той вдигна по посока на изчезналия Носител на черепи сухата си, набръчкана ръка, която увисна в нощта като чуплива пръчка на изсъхнало дърво. Ший го погледна колебливо, без да знае как да реагира.