Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 20
Крис Удинг
След секунда всичко свърши. Нейната
Девойката се заклатушка несигурно на краката си. Едната й ръка се плъзна към раната в ребрата й, след което тя се отпусна на колене на земята. Пушката й висеше отпуснато в другата й ръка. Ирисите й бяха станали аленочервени, досущ като на демон — страничен ефект от използването на нейната
Този път обаче беше доста различно. Девойката не бе развихряла дарбата си по такъв необуздан начин от години, ала не биваше да се забравя и фактът, че от години не се беше изправяла пред подобна заплаха.
Изведнъж някакво движение откъм дърветата по склона на хълма привлече вниманието й. Кайку скочи на крака, светкавично презареди пушката си и се приготви за стрелба. Две фигури се появиха в южния край на полянката. Момичето се прицели и натисна спусъка.
— Не! — извика единият силует, накланяйки се встрани. Изглежда бе пропуснала. Без да обръща внимание на болката и на коварното мокро петно около ребрата й, което ставаше все по-голямо, тя презареди. — Не! Либера Драмач! Спрете стрелбата!
Кайку се спря, ала продължи да държи на прицел мъжа, който говореше.
— Очаквайте спящата! — извика той. Това беше паролата, с която трябваше да разпознаят шпионина.
— Коя е спящата? — попита Кайку според указанията.
— Бившата Престолонаследничка — Лусия ту Еринима — прозвуча отговорът. — Която ти спаси от Императорската цитадела, Кайку.
Тя се поколеба за момент, сепната от обстоятелството, че този непознат знае името й, след което сведе надолу цевта на пушката си.
— Откъде знаеш коя съм? — попита девойката с изненадващо тих глас. Започваше да се чувства отпаднала, ала очите й продължаваха да блестят в яркочервено.
— Какъв шпионин щях да съм, ако не знаех? — усмихна се мъжът, приближавайки се към нея. Спътникът му се движеше на известно разстояние зад него и се озърташе напрегнато. Имаше почти същите татуировки като жената, която я бе довела дотук.
— Ранена си — отбеляза безстрастно шпионинът.
— Кой си ти? — попита го момичето.
— Саран Иктис Марул — отвърна мъжът. — А това е Тсата. Представлението, което изнесе, ще привлече вниманието на всичките ни преследвачи в радиус от трийсет километра. Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?