Читать «Повелителка на реките» онлайн - страница 3

Филипа Грегъри

Разбира се, всички придворни дами на пралеля ми искат да узнаят за приключението, завършило с това бавно, издебнало я поражение, и докато Жана прекарва дните си с нас, учейки се да бъде отново обикновено момиче, а не Девата, те събират смелост да я попитат.

— Как можеш да бъдеш толкова смела? — настоява една. — Как се научи да бъдеш толкова смела? В битка, искам да кажа.

Жана се усмихва на този въпрос. Ние сме четири, седнали на обраслия с трева бряг на крепостния ров, безделничещи като деца. Юлското слънце сипе жар, а пасбищата около замъка блещукат в маранята; дори пчелите са лениви, бръмчат, а после замлъкват, сякаш опиянени, върху цветята. Избрали сме да седнем в дълбоката сянка на най-високата кула; зад нас, в прозрачната и гладка като стъкло вода на крепостния ров, от време на време се чува бълбукане, когато някой шаран излиза на повърхността.

Жана се е изтегнала по корем като момче, едната ѝ ръка е потопена във водата, шапката е смъкната над очите ѝ. В кошницата до мен са наполовина ушитите ризи, които би трябвало да шием за бедните деца от близкия Камбре. Но придворните дами избягват всякаква работа, Жана не притежава необходимите умения, а аз държа в ръце скъпоценните карти за игра на пралеля си, прехвърлям ги и лениво гледам картинките.

— Знаех, че съм призована от Бог — каза Жана простичко. — И че Той ще ме закриля, затова не изпитвах страх. Нито дори по време на най-ужасните битки. Той ме предупреди, че ще бъда ранена, но че няма да почувствам болка, затова знаех, че мога да продължа да се бия. Дори предупредих войниците си, че в този ден ще ме ранят. Знаех, преди да влезем в битка. Просто знаех.

— Наистина ли чуваш гласове? — питам.

— А ти?

Въпросът е толкова стряскащ, че момичетата се извъртат рязко, за да се втренчат в мен, и аз откривам, че се изчервявам пред погледите им, сякаш заради нещо срамно.

— Не! Не!

— Тогава какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво чуваш? — пита тя, така сериозно, сякаш всеки чува нещо.

— Е, не точно гласове — казвам.

— Какво чуваш?

Хвърлям поглед зад гърба си, сякаш рибите могат да се покажат, за да подслушват.

— Когато предстои някой от семейството ми да умре, чувам звук — казвам аз. — Особен звук.

— Какъв звук? — пита едно от другите момичета, Елизабет. — Не знаех това. Аз бих ли могла да го чуя?

— Ти не си от моя род — казвам раздразнено. — Разбира се, че няма да го чуеш. Би трябвало да си потомка на… и, така или иначе, никога не трябва да говориш за това. Всъщност ти не би трябвало дори да слушаш. Не би трябвало да ви разказвам.

— Какъв звук? — повтаря Жана.

— Като пеене — казвам, и я виждам как кимва, сякаш тя също е чула пеене. — Казват, че това е гласът на Мелузина, първата жена от Люксембургската династия — прошепвам. — Говори се, че тя била водна богиня, която излязла от реката, за да се омъжи за първия херцог, но не могла да живее като простосмъртна жена. Тя се връща да оплаква загубата на децата си.