Читать «Повелителка на реките» онлайн - страница 10

Хвърлям поглед зад гърба си. Един паж, който носи кана с гореща вода, е достатъчно близо, за да ни чуе. Изчаквам го да се поклони и да отмине.

— Шт — казвам тихо. — Дори не бива да го наричаш крал.

Тя се усмихва, сякаш не се бои от нищо.

— Отведох го на коронацията му. Стоях под собственото си знаме в Реймската катедрала, когато той бе помазан със свещения елей. Видях как го представиха пред неговия народ, увенчан с короната. Разбира се, че е крал на Франция: той е коронясан и миропомазан.

— Англичаните наказват с разцепване на езика всеки, който каже това — напомням ѝ. — Това е наказанието за първото оскърбление. Изречеш ли го втори път, жигосват челото ти, така че оставаш белязан до живот. Английският крал, Хенри VI, трябва да бъде наричан крал на Франция, онзи, когото наричаш френски крал, трябва да бъде наричан „дофин“, никога с друга титла освен дофин.

Тя се разсмива, искрено развеселена.

— Той дори не бива да бъде наричан французин — възкликва тя. — Вашият велик херцог Бедфорд казва, че трябва да носи името Арманяк. Но великият херцог Бедфорд се тресеше от страх и тичаше из Руан да вербува войници, когато приближих до стените на Париж с френската армия — да, ще го кажа! — с френската армия, за да предявим правата си над собствения си град за нашия крал, един френски крал, и освен това почти успяхме да го завземем.

Затулвам ушите си с ръце:

— Няма да те чувам, и ти не би трябвало да говориш така. Ще ме набият с камшик, ако те слушам.

Тя веднага улавя ръцете ми: разкайва се.

— Ах, Жакета, няма да те вкарам в беда. Ето, няма вече да казвам нищо. Но трябва да разбереш, че съм правила далеч по-лоши неща от това да използвам думи срещу англичаните. Използвах срещу тях стрели и топовни гюлета, и стенобойни машини и оръдия! Англичаните едва ли ще се обезпокоят заради думите, които съм изрекла и панталоните, които нося. Аз им нанесох поражение и показах на всички, че нямат права над Франция. Поведох армия срещу тях и ги разгромявах, отново и отново.

— Надявам се никога да не се доберат до теб, и никога да не те разпитват. Било то за думи, за стрели, или за топове.

Тя леко пребледнява при тази мисъл.

— Дай Боже, и аз така се надявам. Милостиви Боже, и аз така се надявам.

— Пралеля ми ще пише на дофина — казвам с много нисък глас. — Говореха за това на вечеря снощи. Тя ще пише на дофина и ще го подкани да те откупи. А чичо ми ще те предаде на фр… на хората от Арманяк.

Жана свежда глава и устните ѝ се раздвижват в молитва.

— Моят крал ще ме повика — казва тя наивно. — Несъмнено ще ме повика да отида при него, и тогава ще можем да тръгнем отново на бой.

* * *

През август става още по-горещо, и пралеля ми си почива на един диван във вътрешната стая на покоите си всеки следобед: леките копринени завеси около леглото са напоени с лавандулова вода, а затворените капаци хвърлят полегати решетести сенки върху каменния под. Тя обича да ѝ чета, докато лежи със затворени очи, скръстила ръце върху високата талия на роклята, сякаш е изваяно изображение на самата себе си в някоя сенчеста гробница. Сваля голямата островърха диадема, която носи винаги, и оставя дългата си сивееща коса да се разстеле върху хладните бродирани възглавници. Дава ми книги от собствената си библиотека, които разказват за големи любовни истории, за трубадури и дами в непроходими гори, а после един следобед слага в ръката ми една книга и казва: „Прочети това днес.“