Читать «Кутия за птици» онлайн - страница 3
Джош Малерман
Задето не намери начин да им покаже необятното небе. Задето не намери начин да ги пусне да тичат на воля в двора, на улицата, из квартала от изоставени домове и съсипани от стоенето на открито коли. Задето не им позволи дори един път, един-единствен път, да надзърнат навън и да видят как небосклонът почернява и на него внезапно грейват милиони звезди.
През пелена от сълзи Малори вижда как завесите продължават да светлеят. Ако навън има мъгла, няма да е задълго. И ако мъглата ще ѝ е в помощ, ако може да скрие нея и децата по пътя до реката, до лодката, то е време да ги буди.
Стоварва длан върху плота на масата, изтрива сълзите.
Става и излиза от кухнята, минава по коридора и влиза в детската.
— Момче! — вика. — Момиче! Ставайте.
В стаята е тъмно. Единственият прозорец е покрит с одеяла, така че светлината, дори когато е най-силна, не може да пробие. Има два дюшека, разположени в двата края на стаята. Над всеки от тях има черен балдахин. Телената мрежа, която сега държи плата, някога служеше за ограда на градинката при кладенеца в задния двор. Но през последните четири години се превърна в броня за защита на децата не от онова, което би могло да ги види, а от онова, което те биха могли да видят. Малори чува раздвижване под плата и коленичи, за да отпусне мрежата, закрепена с пирони, забити в дюшемето. Докато децата надзъртат да я погледнат, сънени и изненадани, тя вече вади от джоба си превръзките им за очи.
— Мамо?
— Ставайте. Веднага. Мама иска да сте бързи.
Децата откликват незабавно. Не мрънкат, не се оплакват.
— Къде отиваме? — пита Момичето.
Малори ѝ подава едната превръзка.
— Сложете ги. Отиваме при реката.
Двамата вземат превръзките и пристягат черния плат върху очите си. Отработили са добре движението. Специалисти — доколкото четиригодишни деца биха могли да бъдат специалисти в нещо. На Малори ѝ се къса сърцето. Та те са деца, би трябвало да са любопитни. Би трябвало да я попитат защо ще ходят при реката точно днес — никога досега не са ходили там.
Само че не го правят, а изпълняват точно каквото им е казано.
Малори все още не слага своята превръзка. Първо трябва да приготви децата.
— Вземи си пъзела — казва на Момичето. — И двамата си вземете одеялата.
Чувства смътно въодушевление. По-скоро някак истерично. Обикаля от стая в стая, търси вещи, дребни предмети, които биха им свършили работа. Изведнъж се усеща ужасно неподготвена. Обхваща я несигурност, все едно къщата и земята под нея са се изпарили и са я оставили безмилостно изложена на външния свят. Но в цялата трескавост на момента се е вкопчила здраво в мисълта за превръзките на очите. Каквито и сечива да вземе, каквито и вещи от домакинството да може да използва като оръжие, тя знае, че превръзките са най-силната ѝ защита.
— Вземете си одеялата! — напомня им, като чува как двете телца се приготвят. После отива при тях в детската, за да им помогне. Момчето, дребничко за възрастта си, но жилаво и силно, истинска гордост за Малори, избира между две блузи, и двете твърде големи за ръста му. Някога са принадлежали на възрастен, който отдавна не е тук. Малори му помага в избора и наблюдава как тъмната му коса потъва в текстила, за да се подаде миг по-късно през деколтето. В цялата си припряност, тя не пропуска да забележи, че напоследък малкият е попораснал.