Читать «Магьосникът» онлайн - страница 173

Ианий завъртя глава и впи поглед в тревата и земята, близки и безкрайно далечни. Торн още натискаше спусъка, стреляше неспирно, крачеше напред и следваше Ианий стъпка по стъпка, докато най-накрая магьосникът падна по гръб.

С протегната напред ръка Торн се загледа в магьосника през дима. От гърдите му не беше останало нищо. Бронята беше нацепена на назъбени ромбчета, а синьо-зелените плочки от лапис лазули изглеждаха черни на бялата светлина от кулата. С отворен гръден кош и преплетени ръце Ианий приличаше на огромен молец с извити от смъртта хищни нокти.

Мина време, докато Торн задиша отново, все още впил поглед в неподвижното тяло на магьосника. Не знаеше дали е мъртъв, ще може ли отново да възкръсне, не знаеше и как да се увери в смъртта на подобно създание. Тогава до него застана Артемис. Късият меч блестеше сребрист в ръката му. Рубиненочервената халка на ръкохватката излъчваше неестествена светлина.

Торн успя да попита:

— Децата и Ребека?

— В безопасност — успокои го Артемис. — Кейхил ги пази. И благочестивите… Очакват завръщането ти.

Торн само трябваше да погледне в студените сини очи на асасина, за да разбере намеренията му. Почувства, че не му се ще да присъства на това последно и необходимо действие и се обърна.

— Ти го направи — каза той.

Артемис кимна хладно.

Торн небрежно запрати автомата настрана и тръгна към другия край на гората. Мина известно време, преди да осъзнае, че нашепва тиха молитва в нощта. От гърба му падна тежко бреме и последната дума от молитвата безшумно се смеси с вятъра и гората, които го прегърнаха, когато прошепна:

— Амин…

Епилог

Мина почти година. Толкова много неща се бяха променили, че на Торн му беше трудно да си спомни предишния живот. Но, той не забрави ужаса на преживяното и използваше всеки свободен миг, за да бъде с децата.

Ребека понесе изпитанието със забележителна сила и се възстанови много по-бързо от него. Нейната вяра й даваше сили, които той едва сега започваше да разбира. Не беше лесно да разбереш могъществото на тази вяра. За Торн това беше по-скоро дълго пътуване, а не място, където можеше да пристигне някога.

Антъни и Малъри още сънуваха кошмари и от време на време идваха да спят при тях в спалнята. Торн не се оплакваше. Това бяха последици от ужасното преживяване, но той беше уверен, че те ще се справят. Трябваше само време, а те разполагаха с цялото бъдеще. Нямаше да бързат. Нужни бяха време, много любов и търпение.

От време на време и Торн сънуваше кошмари, но не ги споделяше нито с Ребека, нито с децата. Искаше да им вдъхва сила и смелост, а не страх. Искаше също децата му да пораснат като вярващи. Той самият беше започнал да вярва. Никога нямаше да забрави с какво се сблъска. Не само злото, но и доброто.

Артемис се беше върнал в своя свят, но те си останаха добри приятели и поддържаха връзка. От време на време Торн го напушваше смях, защото дори Кейхил стана редовен посетител на черквата.

Торн смело признаваше, че не разбира напълно вярата и може би никога нямаше да я разбере. Но нямаше да излъже, ако каже, че има вяра. А след всичко, което беше видял, това му беше достатъчно. Поне засега. Някой ден можеше да помъдрее и да открие отговорите, от които се нуждаеше. Но точно сега му стигаше и това, че беше повярвал. И че живее в светлината, която Бог му бе пратил, за да види този живот.