Читать «Смърт във Виена» онлайн - страница 65

16. Свидетелски показания на Ирене Алон

Дадени на 19 март 1957 година

Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Дължа това повече на мъртвите. Няма да ви разкажа за всички неописуеми жестокости, които изтърпяхме в ръцете на така наречената висша раса, нито за нещата, които някои от нас извършиха, за да оцелеят поне още един ден. Единствено онези, които са го преживели, ще разберат какво беше в действителност, а аз няма да унижа мъртвите още веднъж. Само ще ви разкажа за нещата, които аз извърших, и за тези, които изтърпях. Прекарах две години в Аушвиц-Биркенау, две години до последния ден, почти две години до последния час. Името ми е Ирене Алон. Преди това ме наричаха Ирене Франкел. Това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година при Похода на смъртта от Биркенау.

За да разберете цялата мъка на Похода на смъртта, първо трябва да узнаете нещо от случилото се преди това. Чували сте историята от други хора. Моята не е много по-различна. Както всички други, ние пристигнахме с влак. Нашият тръгна от Берлин посред нощ. Казаха ни, че отиваме на изток, за да работим. Повярвахме им. Казаха ни, че вагонът ще е нормален, със седалки. Увериха ни, че ще ни бъде дадена храна и вода. Повярвахме им. Баща ми, художникът Виктор Франкел, беше опаковал скицник и няколко молива. Беше уволнен от преподавателското си място и изкуството му бе обявено от нацистите за „упадъчно“. Повечето от картините му бяха иззети и изгорени. Той се надяваше, че нацистите ще му позволят да възобнови работата си на изток.

Разбира се, вагонът не беше нормален, със седалки, и нямаше храна и вода. Не си спомням точно колко време продължи пътуването ни. Не смогвах да броя колко пъти слънцето изгря и залезе, колко пъти пътувахме по светло и по тъмно. Нямаше тоалетна, само една кофа — една кофа за шейсетте души, които бяхме във вагона. Можете да си представите положението ни. Можете да си представите непоносимата смрад. Можете да си представите нещата, до които някои от нас прибягнаха, когато жаждата ни тласна отвъд границите на безумието. На втория ден старицата, стояща до мен, умря. Затворих очите й и се помолих за нея. Наблюдавах майка си — Хана Франкел — и очаквах и тя да умре. Почти половината от пътниците в нашия вагон бяха мъртви, когато влакът най-сетне изсвири пронизително и спря. Някои се молеха. Други наистина благодариха на Бог, че пътуването най-накрая бе свършило.

Десет години бяхме живели изцяло под властта на Хитлер. Бяхме изтърпели Нюрнбергските закони. Бяхме преживели кошмара на Кристалната нощ. Бяхме гледали как изгарят синагогите ни. Въпреки това, не бях подготвена за гледката, която ме посрещна, когато резетата бяха дръпнати и вратите най-сетне се отвориха. Видях висок тънък комин, бълващ гъст дим. Под комина имаше постройка, в която горяха буйни пламъци. Въздухът бе изпълнен с ужасна миризма. Не можахме да определим каква е. Тя изпълва ноздрите ми и до ден-днешен. Над железопътния перон имаше табела. Аушвиц. Тогава разбрах, че съм пристигнала в ада.