Читать «Хляб по водите» онлайн - страница 3

— Здравей, татко — рече Каролайн. — Този Стиви направо ме съсипва. Ей, Стиви — извика тя, — ела да се запознаеш с баща ми.

— Не искам да ви прекъсвам играта — възрази Странд.

— Тъкмо ще мога да си поема дъх — отвърна Каролайн. — Добре ще ми дойде.

Стиви се приближи покрай оградата, приглаждайки косата на тила си.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — учтиво изрече Стиви. — Каролайн ми каза, че вие сте първият й учител по тенис.

— Тя започна да ме бие, когато стана на девет години. Сега само гледам — отвърна Странд.

— И мен ме бие — добави Стиви с тъжна усмивка.

— Само когато те е налегнала депресия — обясни Каролайн.

— Бих искал да не говориш такива неща, Каролайн — обиди се Стиви. — Понякога просто ми е трудно да се съсредоточа, и толкоз. Това не е депресия.

— Е, ти пък — каза Каролайн и приятелски побутна момчето по рамото. — Нямах предвид нищо лошо. Далеч съм от мисълта, че си отиваш вкъщи и ревеш, докато заспиш, когато загубиш някой сет например. Само се пошегувах.

— Просто не искам хората да си създават погрешна представа за мен — упорстваше момчето.

— Не се засягай чак толкова. Или поне не сега — рече Каролайн. — Обикновено не е такъв, татко. Просто не обича да го гледат, когато играе.

— Разбирам го — отвърна дипломатично Странд. — Аз все още щях да играя тенис, ако можех да измисля някакъв начин да го правя на тъмно. Е, вече ще вървя.

— Много ми беше приятно, че се запознах с вас, сър — каза момчето и се върна от другата страна на мрежата, като отмахна косата на тила си.

— Не му се сърди, татко — рече Каролайн, — имал е кошмарно детство.

— Не изглежда да му се е отразило на тениса — забеляза Странд. — А как се е отразило твоето кошмарно детство на играта ти?

— О, татко — закани му се с ракетата си Каролайн, — не ме поднасяй.

— До скоро виждане вкъщи. Не се бави много.

Той изгледа отиграването на още две топки, като се възхищаваше на бързината на двамата младежи, чиито метални ракети, проблясвайки, разсичаха въздуха. Дори когато беше на тяхната възраст, не бе толкова бърз. Бързо четях, помисли си той, поел обратно към къщи. Но бавно и мудно бягах. Няма що, всеки със своите способности. Това вече не беше важно. Беше си създал заместител на скоростта.

Портиерът на сградата, Алегзандър, стоеше облегнат на стената от едната страна на остъклената входна врата и намръщен пушеше пура. Той беше светлокож мъж на неопределена възраст с калпак от късо подстригана побеляла коса и не бе от хората, които лесно се усмихват. Като се има предвид, че кварталът почти граничеше с порядъчността — Кълъмбъс Авеню се простираше в другия край на улицата, а воят на полицейските сирени беше често повтаряща се мелодия, — човек можеше да разбере защо портиерът толкова рядко се усмихва.

— Добър вечер, Алегзандър — поздрави Странд.

— Добър вечер, мистър Странд. — Алегзандър не извади пурата от устата си. Той беше един от последните мъже в Ню Йорк, които още носеха военни куртки от Втората световна война, сякаш за него войната току-що бе навлязла в друга фаза.

— Днес времето беше хубаво, нали? — Странд харесваше този човек и оценяваше усилията му да поддържа в що-годе приличен вид старата жилищна сграда, строена през 1910 година.