Читать «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)» онлайн - страница 356

И всички, всички до един ще ги видя в собствената им сила и доброта! Като рачешка броня са сковавали душите ни налепите от стари рани, но под тях ще се открият дарбите, с които Бог ни е дарувал при своя замисъл. Тогава ще се разбере, че щедър е бил той към нас, че с пълни шепи е давал на хората по тия земи. А ние, край Божията трапеза, един с друг радостно ще се узнаем…

И точно в тоя миг, когато любов и радост препълнят сърцата ни, ще доловим Неговото присъствие, защото Той ще ни е приближил. Има такава българска приказка — „вечерял с Бога“. Казват я за човек, комуто върви във всичко, сполуката му е честа гостенка. Но тая сполука иде не от шмекерлъци, не от кражби или за сметка на другиго. Ами човекът си е добър на мястото и Бог му помага, защото му има доверие. Затова и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни. Не за да пием ракия или да ядем лозови сърми. А за да ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино в оня живот. Защото преди ние да повярваме в него, Той е повярвал в нас. Ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище, ще си спомни какво ни е дал някога. И като погледне всекиго в зениците, ще му вдъхне дух, ще му потвърди дарбите, а някому може и да прибави. Но това повторно доверие ще е за друг живот, момче, за съвсем друг живот, а не оня, за който ти разправях…

Ето — там искам да се съберем, така искам да стане! Ама мирен не мога да стоя — признавам си и пред теб, и пред Бога. Пак ме човърка дяволът със съмнения. По мярка ли ни е въобще Божието доверие? Няма ли да сторим с тоя друг живот същото като с предишния, а може би — и по-лошо? И не е ли по-правилно грешник като мен да го натикат веднъж завинаги в ада и да го зачеркнат от Божиите списъци? Такъв съм си, вярно е. Хем мечтая, хем не си вярвам — та допускам и точно обратното. Ама прости ме, Боже, и за това последното прости…

Послепис

Тия разкази ги слушах в продължение на няколко години от бай Димитър Попов. Когато времето беше хубаво, се срещахме в градинката край църквата „Света Троица“. Там се запознахме — и двамата живеехме наблизо. Навестявал съм го и в гарсониерата му до пазара „Димитър Петков“. Живееше сам. Беше се женил, но деца нямаше, а бабичката му починала.

Редовно ме черпеше с чай от маточина. Но не защото Парашкевов го беше приучил да пие тая отвара и бай Димитър от начало до края си е бил влюбен в нея. Той страдаше от болестта на Паркинсон и някой му беше казал, че билката намаля треперенето на ръцете. Много пъти съм го подканял да седне, да си опише живота. Отказваше. Оправдаваше се точно с това треперене. Но мисля, че го мързеше или работата му се видеше нищожна.