Читать «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)» онлайн - страница 2

Два часа преди да спрат за нощуване я почнали болките и докато се нагласяли в стана, родила бързо и леко — дето рекла свекърва й, гаче ли не е първескиня. Похвала ли е било това, укор ли, не може да се разбере изведнъж, ако не познава човек баба ми Ана, но дори да й е сърбал попарата, пак остава нещо плъзгаво и двусмислено, каквито бяха всичките нейни работи и приказки.

Нейсе, не това е важното, важно било, че се родило хубаво бебе, и който ме видял, до един го казал на мама, цъкал и плюел да не ме урочаса. Тя лежала в каруцата, разсипана от болката, но щастлива, пък да си призная, на мен и досега е драго, че са ме харесали някога. Така се случило значи — докато другите ми двама чичовци копаели гроб за брата си, жените пелени разгъвали и повои усуквали. Огън били стъкнали, вода сложили да се подгрее и от един казан са гребали мъртвец да мият отляво и рожденик — отдясно. И с едното око хората са плакали, с другото са се радвали, а когато се стъмнило, от едно шише се ляла ракията и за „Бог да прости“, и за „живот и здраве“.

Къде съм се родил обаче, никой не знае, най-малко — майка ми.

— Кой ще помни къде беше! — сърдеше се, като я питам. — Кър, поле. Планина се вдига насреща, по-надалеч и встрани — пак баири синеят, ама ние бяхме на равно. Ни село се вижда наоколо, ни колиба…

— Ами границата? — не мирясвам аз. — Границата бяхте ли пресекли?

— Хай да се не види макар — че точно тогаз граница имаше ли? — говори глупости тя. — Чичо ти Иван викаше: вдигнали са я старата, ама новата още не са я сложили. Него, бако Иван питай.

Веднъж да е било. Той отлага каскета си, трие червената ивица, пресичаща челото му, и сумти:

— Абе, Митко, и друг път съм ти казвал: в онуй време министрите не знаеха къде са границите, че ние ли?! Инак старата я помня. Тъдява някъде станувахме нея вечер, ама едно ли ми беше на главата, че да се озъртам. А гроба на брата Спиро не съм забравил. Ей сега да ида — ще го намеря…

И чичо Иван почва да разправя каква крива круша имало край пътя, как нивата на юг от нея надве-натри била орана и прочие дивотии. Усеща, че не съм доволен и троснато завършва:

— Това от мен. Не ти ли харесва, пиши на великите сили — по-вярно да ти кажат къде си се родил. Те тогава крояха, но ни бяха тропосали, ни тегелите теглили. И до днес по тия земи все някой го стяга дрехата — кой под мишницата, кой в чатала, пък мен шапката ме е стегнала напоследък…

И той пак нахлупва възтесничкия каскет на челото си.

То аслъ, ако слушаш какво се говори по света, излиза, че великите сили по̀ ги знаят нашите балкански работи от нас самите. Може пък и за мен, Димитър Попов, да е записано нейде — в Гърция ли съм роден или в България…

Да, така се водя по паспорт сега, Димитър Попов, макар че… макар че доста ми се случи да походя и много неща да сменям. Къщи съм сменял, работа съм сменял, жени съм сменял, имена също съм сменял, само себе си не съм сменял. Какъвто съм, такъв съм си бил, ама хайде да не се отплесвам — нали за раждането ми беше думата.