Читать «Гай-джин» онлайн - страница 92

— За Бога, Марлоу, спрете да ходите по петите ми като пале. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам. Стойте на разстояние, така че да можете да ме чуете.

— Слушам, сър. — Щом началникът се отдалечи, Марлоу въздъхна.

Сър Уилям също въздъхна, попи челото си и измърмори:

— Ужасно се радвам, че не съм във военноморските сили.

— Аз също — рече Тайърър, учуден от смелостта на посланика.

А сърцето на Марлоу блъскаше; той мразеше да го потискат, дори и ако това правеше адмирал. Все пак не си позволи да се отпусне.

— Аз… извинете ме, сър, но флотата е в много сигурни ръце с него, сър. И ние всички вярваме, че той е съвсем прав за продажбата на кораби, пушки, оръдия и опиум. Японците вече строят съдове и правят малки оръдия, тази година те отплаваха на своя първи железен параход, тритонния „Канрин мару“, до Сан Франциско. Изцяло с техен екипаж и капитани. Те са майстори в измерването на дълбочината. Забележително е как успяха да го направят за толкова кратко време.

— Да, да. — Сър Уилям се почуди как ли е прекарала японската делегация във Вашингтон и каква ли мизерия е извършил президентът Линкълн срещу славната Империя. „Та нали вашите Ланкширски мелници, които се рушат, зависят от памука на конфедерацията? В същото време не зависим ли все повече от съюзната пшеница, месото и други стоки за търговия?“ — Посланикът сви рамене. — Проклета да е тази война! И политиците, и Линкълн. В тържествената си реч през март той заяви: „… Тази страна принадлежи на народа и когато и да е, хората ще се уморят от правителството си, те могат да упражнят своето конституционно право да го променят или пък революционното си право да го свалят, или да го…“

„Опасно е да се говори така. Ако тази идея стигне до Европа, Боже мой! Ужас! Ще сме във война с тях всеки Божи ден, разбира се, по море. Нали трябва да получим памука.“

Посланикът се опитваше да се стегне, искрено облекчен, че адмиралът го загърби, и все още се укоряваше, че е избухнал. „Трябва да си по-внимателен и не бива да се безпокоиш за Йедо и за своето глупаво, арогантно решение да идеш там след три дни с бойни кораби и да видиш шогуна. За Бога! Не си опитен. Това е първата ти обиколка на Далечния изток, а ти си новак. Лудост е да излагаш всички тези хора на риск заради няколко убийства, лудост е да рискуваш избухването на една всеобща война. Но наистина ли е лудост?

Съжалявам, не е.

Ако Бакуфу се измъкнат ненаказано от това убийство, после няма да има край и ще бъдем принудени да се оттеглим — докато съюзната бойна флота се върне и нападне по волята на Империята. По дяволите! Решението ти е правилно, начинът за постигането му — грешен. Да, но е дяволски трудно, като няма с кого да поговориш — на когото да се довериш. Слава Богу, че Дафни пристига след няколко месеца; никога не съм смятал, че тя и нейните съвети ще ми липсват толкова много. Изгарям от нетърпение да я видя, както и моите момчета — десет месеца е дълъг период, но зная, че смяната на лондонската зловонна като грахова супа мъгла и мрак ще я направи щастлива, ще й достави удоволствие и ще е велико преживяване за момчетата. Ние бихме могли да използваме някоя порядъчна жена от колонията за тях. Ще пътуваме, а тя ще направи от Легацията дом.“