Читать «Гай-джин» онлайн - страница 912
Джеймс Клавел
Шоя си помисли, че те напълно са се побъркали, след като очакваха отговор на подобен въпрос. Бе опасно да се забърква в политиката. Дори по-опасно, отколкото да поддържа връзки едновременно с шиши и Бакуфу. Докато оплакваше пред тях огромните загуби от предстоящото отпътуване утре или вдругиден, в душата си се радваше, че не всичко е загубено: счетоводните му книги, разписките и кюлчетата злато и сребро си стояха непокътнати, а уговорката му с Джами гай-джин придобиваше още по-голямо значение. „Уверен съм, че моята стоку-компени няма да пострада.“ В същото време шоя се възхищаваше на дързостта на шиши да прогонят чужденците, като обвинят за това подлите Бакуфу. „Соно-джой — по-добре ще ни е без гай-джин. Нека си седят затворени на малкия Дешима край Нагасаки, както бе в миналото. Ще открия клон в Нагасаки и ще очаквам тяхното завръщане. Ако въобще се завърнат.“
— Толкова съжалявам, но навярно е от газ в някоя кухня — отговори шоя със смирен поклон. — Само в Йошивара готвят през нощта. Ние — не. Моля да ме извиниш, но не зная нищо повече.
— Моят господар казва, този човек Накама или Хирага, шиши, когото господарят Йоши иска, видели войници и опитали хванат. Той избягал и умрял в огън. Познаваш него?
Шоя съвсем се притесни. Въпреки че за негова радост бяха го уведомили за гибелта на самурая.
— Моля да ме извиниш — изхриптя възрастният японец, — познавам го само като клиент, а не като шиши. Загинал ли? Прекрасно, че убиецът е мъртъв. Прекрасно!
Сър Уилям въздъхна, отегчен както от въпросите, така и от отговорите.
— Благодари му и го отпрати, Филип. Хайде, тръгвай. По обяд да си готов за път — рече посланикът.
— Сър?
— Отиваме в Канагава, на среща с Йоши. Да не си забравил?
Тайърър се сащиса.
— Той едва ли ще ни очаква точно сега — рече Филип с половин уста. Направо му се повдигна при мисълта да превежда на продължителна среща всички нюанси около споразуменията. — Изключено е!
— Тъкмо затова ще отидем — грейна Сър Уилям. — Тъкмо да го поизнервим. Ние сме британци, а не шайка цветнокожи гадняри. Просто сме имали едно незначително затруднение, една дребна мъчнотия. — Посланикът си облече палтото. — Ще се срещнем по обяд и да бъдеш в най-празничната си премяна.
— Но той няма да се появи след тоя пожар.
— Да. Ако не дойде, язък му за престижа, а ние ще му се издигнем в очите.
— Не мога. Сър Уилям, днес не ставам за преводач. Аз… просто съм изтощен и не мога, съжалявам.
— Боя се, че ще ти се наложи. Не губи присъствие на духа и тем подобни. — Посланикът се подсмихна. Отново излъчваше студенина и непреклонност.
— Съжалявам, сър, но не мога. Никакъв ме няма. Нека Андре да се заеме с това, той е по-добър от мен.
— Ще ти се наложи — повтори Сър Уилям без настроение. — Андре Понсен е мъртъв.
Тайърър едва не припадна.
— Невъзможно… Как?
— В Йошивара. Научих малко преди да дойдеш и затова изпитах такова облекчение, като те видях. — Посланикът внезапно си спомни за запечатания плик, който Андре му бе поверил в сейфа на Легацията и който трябваше да бъде разпечатан при евентуалната му смърт. — Анри го разпозна, доколкото въобще е възможно да бъде разпознат подобен труп. По пръстена му с печат… Ами… горкият човек бе станал на въглен в своята