Читать «Гай-джин» онлайн - страница 67

— Госпожице?

Тя почака. След миг стъпките му заглъхнаха и девойката изпусна дъх, опитваше се отчаяно да спре треперенето, после отново закрачи от затворените прозорци обратно до леглото и пак до прозореца, както вършеше това от часове.

„Трябва да реша“ — мислеше си тя измъчено.

Когато се събуди за втори път, без да си спомня първата просъница, мисълта й беше ясна и тя лежеше в измачканите завивки на леглото, без да помръдва, радостна, че е будна, отпочинала, гладна и жадна за сутрешната божествена чаша кафе, сервирано с малко препечен пресен френски хляб, който главният готвач на тяхната легация правеше в Йокохама. „Но аз не съм в Йокохама, аз съм в Канагава и днес ще има само чаша отвратителен английски чай с мляко.

Малкълм! Бедният Малкълм, много се надявам, че е по-добре. Ще се върнем в Йокохама днес, ще взема следващия параход за Хонконг, оттам за Париж… Но, Боже, какви сънища сънувах, какви сънища!“

Нощните видения все още я владееха, преплетени с гледките от Токайдо и от посичането на Кентърбъри, и със спомена за Малкълм, който се държа толкова странно, убеден, че ще се оженят! Въображаемата миризма на хирургия я удари в ноздрите, но тя я отпъди, прозя се и посегна към малкия си часовник върху нощната масичка.

Движението предизвика лека болка в слабините. За момент Анжелик се почуди дали това не са признаци на преждевременна менструация, бездруго цикълът й не беше съвсем редовен, но го сметна за невъзможно.

Часовникът показваше десет и двайсет. Представляваше медальон с лазулит на капака, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден на осми юли в Хонконг преди два месеца и нещо. „Толкова неща се случиха оттогава — помисли си тя. — Какво щастие — да си ида в Париж, при цивилизацията, и никога повече да не се върна тук, никога, никога, ник…“

Изведнъж осъзна, че лежи почти гола под чаршафа. За свое учудване откри, че нощницата й, срязана до долу и набрана към гърба, се държеше само на ръкавите. Повдигна двата края и не повярва на очите си. Реши да я разгледа на прозореца, измъкна се от леглото, но отново усети пробождане. Сега на дневната светлина забеляза издайническо петно от кръв на чаршафа и следа между краката си.

— Не е възможно да ми е дошло…

Взе да пресмята дните, веднъж, два пъти, нищо не излизаше. Последната й менструация бе свършила преди две седмици. Усети се лепкава и не можа да разбере защо; внезапно сърцето й подскочи и тя едва не припадна, прониза я мисълта, че сънищата не са били сънища, а истина: била е изнасилена, докато е спяла.

„Невъзможно! Сигурно полудявам… Невъзможно — не й достигаше въздух, не можеше да си намери място. — О, Боже, дано да е сън, само сън! — С разтуптяно сърце тя се запъти към леглото. — Будна съм, не сънувам, будна съм!“

Разгледа се отново обезумяла и пак, пак, но този път по-внимателно. Знаеше достатъчно — разпозна безпогрешно и тази слуз, и това, че хименът й е разкъсан. Беше истина. Бяха я изнасилили.

Стаята се завъртя пред очите й. „О, Боже, обезчестена съм, животът ми е съсипан, бъдещето ми е съсипано, никой приличен мъж… никой подходящ мъж няма да ме вземе сега. Опетнена съм… само бракът може да оправи едно момиче, да му осигури бъдеще, няма друг начин…“