Читать «Гай-джин» онлайн - страница 44

Сър Уилям го прекъсна раздразнено:

— Доктор Бабкот вече ги е уведомил в Канагава, те вече са отрекли да знаят каквото и да било за инцидента и по всяка вероятност ще се придържат към тази линия, и ще продължат да го правят. Британски поданик е убит брутално, друг — сериозно ранен; непростимо е, че нашата прекрасна млада чуждестранна гостенка е уплашена почти до смърт — тези действия, трябва да подчертая това, което г-н Макфей така правилно посочи, за първи път са извършени от идентифициран престъпник. Правителството на Нейно величество няма да остави това безнаказано… — За момент гласът му потъна сред шумни възгласи, после той добави: — Единственото нещо, което трябва да решим, е наказателната мярка, как ще продължим и кога? Г-н Адамсън? — обърна се той към американеца.

— Тъй като ние не сме замесени, нямам никаква официална препоръка.

— Граф Сергеев?

— Моето официално мнение — предпазливо изрече руснакът — е да нападнем Ходогая и да я направим на пух и прах заедно с всички хора от Сацума. — Той беше малко над трийсетте, силен, аристократичен и с брада, оглавяваше дипломатическата мисия на цар Александър II. — Форсирано, масирано, жестоко и незабавно нападение е единствената дипломация, която японците някога ще разберат. Моят военен кораб ще сметне за чест да поведе атаката.

Настъпи необикновена тишина.

„Досетих се, че отговорът ви ще е такъв — помисли си сър Уилям. — Май сте прав. Ех, Русия, красивата, удивителна Русия, какъв срам, че сме врагове. Най-хубавото време в живота си прекарах в Санкт Петербург. Но все едно, вие няма да се ширите в тези води, миналата година спряхме нахлуването ви на японските острови Цушима и тази година няма да ви дадем да отмъкнете техния Сахалин.“

— Благодаря, скъпи графе. Г-н фон Хаймрих?

Прусакът беше възстар и лаконичен:

— Нямам какво друго да кажа, г-н генерален консул, освен официално да подчертая, че моето правителство ще сметне въпроса за проблем на вашето правителство, който не се отнася до малките страни.

Сьоратар пламна:

— Не смятам…

— Благодаря за мнението ви, господа — твърдо заяви сър Уилям и с това прекрати назряващата помежду им кавга. „Вчерашните депеши на Министерството на външните работи от Лондон сочат, че Британия скоро може да се окаже замесена в друга безкрайна европейска война, този път като воюваща страна, тъй като гордата Франция воюва с гордата експанзионистична Прусия, но нямаше прогнози на чия страна. Защо, дявол да го вземе, проклетите чужденци не могат да се държат като цивилизовани хора, проклет да съм, ако зная.“ — Преди да направим заключение — продължи той все със същата твърдост, — тъй като всички видни личности са тук и досега не сме имали такава възможност, мисля, че се налага ясно да формулираме нашия проблем: съществуват законни споразумения с Япония. Ние сме тук, за да търгуваме, а не да завладяваме територии. Налага ни се да контактуваме с бюрократите от Бакуфу, които са като сюнгери — веднъж се преструват на всемогъщи, а в следващия момент се правят на безпомощни пред отделните крале. Никога не можахме да се доберем до истинската власт, тикуна или шогуна — дори не знаем дали такъв наистина съществува.