Читать «Аз, вещицата» онлайн - страница 2

— Даяна? Добре ли си? — попита ме Шон смръщен и загрижен.

— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.

Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: „Бог е моето просветление“.

В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в „Брин Мор“. Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.

Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.

— Даяна? — извика тя в мрака.

Потиснах въздишката си и се спрях.

— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.

— Какво ще правиш в деня на равноденствието? — Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със „сестрите“. Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.

— Ще работя — отвърнах веднага.

— Тук има много добри вещици — каза Джилиан с явно неодобрение. — Трябва да дойдеш с нас в понеделник.

— Благодаря. Ще си помисля — обещах аз и вече тръгвах към Селдънската секция на залата, просторна пристройка от XVII век, перпендикулярна на основната част на „Херцог Хъмфри“. — Работя по доклад за конференция, затова не разчитай на мен. — Леля Сара винаги ме бе предупреждавала, че една вещица не може да излъже друга, но аз не спирах да опитвам.

Джилиан въздъхна състрадателно, но очите й не се отлепяха от мен.

Върнах се на обичайното си място срещу високите прозорци от оловно стъкло. Едвам се удържах да не хвърля томчетата на масата и да не започна да си бърша ръцете. Но си спомних колко са стари и внимателно ги положих на плота.

Книгата, която бе отказала да пусне формуляра, беше най-отгоре. На гръбчето й имаше отпечатан златист герб на Елиас Ашмол, колекционер и алхимик от XVII век, чиито книги бяха преместени от музея му в Бодлианската библиотека през XIX век. Пресегнах се и докоснах кафявата кожа.

Лек удар като от ток ме накара да си отдръпна пръстите, но не успях да го направя достатъчно бързо. Тръпките пропълзяха нагоре по ръцете ми и накараха косъмчетата по тях да настръхнат, след това тръгнаха по раменете, а мускулите на шията и гърба ми се свиха. Усещането бързо изчезна, но след него остана чувство за неосъществено желание. Бях поразена от тази своя реакция, затова бързо се дръпнах от масата.