Читать «Великият лов» онлайн - страница 466

— Искаше ми се да не си тук — каза той на Айез Седай. — Ако зависеше от мен, по-добре ще е да се върнеш там, където се криеше, и там да си останеш.

— Не съм се крила — отвърна спокойно Моарейн. — Правех, каквото можех тук, на Томанска глава, и във Фалме. Беше твърде малко, макар че научих много. Не успях да спася две от сестрите ни преди Сеанчан да ги подкарат на един от корабите си с Окаишените, но каквото можах, направих.

— Каквото си можала! Изпрати Верин да ме пази като пастир, но аз не съм овца, Моарейн. Каза ми, че мога да замина където си поискам, и наистина смятам да отида някъде, където теб няма да те има.

— Не аз изпратих Верин. — Моарейн се намръщи. — Тя си го е решила сама. Твърде много хора се интересуват от теб, Ранд. Фейн ли те намери, или ти него?

Внезапната смяна на темата го изненада.

— Фейн ли? Не. Голям герой излязох, няма що. Опитах се да спася Егвийн, а Мин е успяла преди мен. Фейн каза, че ще порази Емондово поле, ако не го намеря, а аз така и не видях очите му. И той ли замина със Сеанчан?

Моарейн поклати глава.

— Не знам. Съжалявам, но наистина не знам. Но по-добре е, че не си го намерил, поне преди да си разбрал какво представлява той.

— Той е Мраколюбец.

— Нещо много повече. Много по-лошо. Падан Фейн е създание на Тъмния до дълбините на душата си, но съм убедена, че в Шадар Логот се е слял с Мордет, който е бил също толкова отвратителен в битката си със Сянката, колкото и самата Сянка. Мордет се е опитал да погълне душата на Фейн, за да се сдобие отново с човешко тяло, но се е натъкнал на душа, докосната пряко от Тъмния, и това, което се е получило… Това, което се е получило, не е било нито Падан Фейн, нито Мордет, а нещо много по-зло, сплав от двамата. Фейн — нека да го наричаме така — е много по-опасен, отколкото можеш да си представиш. След такава среща можеше изобщо да не оцелееш, а и да оцелееше, можеше да те сполети нещо много по-лошо, отколкото просто да преминеш на страната на Сянката.

— Ако той е жив, ако не е заминал за Сеанчан, аз трябва да… — Той внезапно млъкна, когато тя извади изпод пелерината си меча му със знака на чаплата. Острието рязко прекъсваше само на педя от дръжката и сякаш беше стопено. Споменът нахлу с трясък в главата му. — Аз го убих — промълви тихо той. — Този път го убих.

Моарейн захвърли настрана скършения меч като безполезна вещ, каквато той вече беше, и отри дланите си.

— Тъмния не може да бъде съсечен така лесно. Самият факт, че се появи в небето над Фалме, е повече от обезпокоителен. Не би трябвало да е способен на това, ако е окован, както вярваме. А ако не е, защо още не ни е унищожил всички?

Мин се размърда боязливо.

— В небето ли? — ахна Ранд.

— И двамата — каза Моарейн. — Двубоят ви стана на небето, пред очите на всичко живо във Фалме, а може би и на други градове на Томанска глава, ако поне половината от това, което чувам, е вярно.

— Ние… ние видяхме всичко — намеси се плахо Мин и постави кротко длан върху ръката на Ранд.

Моарейн отново бръкна под пелерината си и измъкна някакъв навит на руло пергамент, като онези големи листа, които използваха уличните художници във Фалме. Рисунката бе малко размазана, но все още достатъчно ясна. Мъж с лице като вкаменен пламък се сражаваше с тояга срещу друг, с меч, сред облаци, в които танцуваха мълнии, а зад тях се вееше знамето на Дракона. Лесно можеше да се познае лицето на Ранд.