Читать «Великият лов» онлайн - страница 457

— Легион, в атака! — Той заби шпорите и конят му скочи напред.

Тътен и крясъци, обвити в пелената на бялото. Последната му мисъл беше съжаление. Биар нямаше да може да разкаже на сина му Дейн как е загинал.

* * *

Ранд вече не виждаше дърветата наоколо. Мат беше снишил Рога, отворил широко очи в благоговение, но звукът все още кънтеше в ушите на Ранд. Мъглата скриваше всичко, на плавни вълни, бяла като най-фината избелена вълна… и все пак Ранд виждаше. Но това, което виждаше, бе лудост. Фалме пропадна някъде под него заедно с черни редиците на Сеанчан, с мълниите, раздиращи улиците му. После увисна над главата му. Бели плащове щурмуваха и гинеха, докато земята се разтваряше в пламъци под копитата на конете им. Хора тичаха по палубите на високите кораби, изпълнили залива. А на един кораб, много познат му кораб, чакаха ужасени мъже. Той дори разпозна лицето на капитана. Бейл Домон. Стисна главата си с две ръце. Не виждаше дърветата, но можеше да види ясно всеки от приятелите си. Хюрин тревожен. Мат — мърморещ и изпаднал в ужас. Перин с такъв вид, сякаш знаеше, че точно така трябва да стане. Мъглата обгръщаше всичко около тях.

— Лорд Ранд! — изпъшка Хюрин. Не беше нужно да му показва.

От мъглата сякаш по планински склон се заспускаха силуети на конници. Отначало гъстите бели облаци почти ги скриваха, но те се приближаваха бавво, и ето че дойде ред на Ранд да ахне. Позна ги. Мъже, не всичките в ризници. И жени. Облеклата и оръжията им идеха от всички Векове, но ги позна до един.

Рогош Орловото око, мъж с бащинско лице и бяла коса, и толкова остър поглед, че прякорът му бе като блед намек. Гайдал Каин, мургав, дръжките на двата меча стърчаха над широките му рамене. Златокосата Биргит с блестящия й сребърен лък и колчана, пълен със сребърни стрели. И още. Познаваше лицата им, знаеше имената им. Чу сто имена, докато се вглеждаше във всяко лице поотделно, някои толкова различни, че изобщо не ги разпозна като имена, макар да знаеше, че са. Михаел вместо Микел. Патрик вместо Паедриг. Оскар наместо Отарин.

Позна и мъжа, който яздеше начело. Висок, с крив нос, с черни хлътнали очи, с големия меч „Правосъд“ на хълбока. Артур Ястребовото крило.

Воините дръпнаха юздите и спряха пред тях.

— Това да не… Това вие ли сте? — ахна Мат.

Бяха малко повече от стотина, разбра Ранд, и осъзна, че по някакъв начин е знаел, че ще са толкова. Устата на Хюрин увисна; очите му почти изскочиха от орбитите си.

— Нужно е много повече от смелост, за да се обвърже един мъж с Рога. — Гласът на Артур Ястребовото крило беше дълбок и покоряващ, глас, свикнал да се разпорежда.

— Или жена — сряза го Биргит.

— Или жена — съгласи се Ястребовото крило. — Едва малцина са привързани към Колелото и се въртят и въртят, за да изпълнят волята на Колелото в Шарката на Вековете. Ти би могъл да му го кажеш, Луз Терин, стига да можеше да помниш кога друг път си бил в плът. — Гледаше Ранд.

Ранд поклати глава, но не можеше да губи време с отрицания.

— Дойдоха нашественици. Мъже, които наричат себе си Сеанчан и използват в сраженията оковани Айез Седай. Трябва да бъдат изтласкани в морето. И… има едно момиче. Егвийн ал-Вийр. Новачка от Бялата кула. Сеанчан са я хванали пленница. Трябва да ми помогнете да я освободя.