Читать «Великият лов» онлайн - страница 444

Празнотата обгърна Ранд. Сайдин потече към него, проблясващ примамливо с обещанието за Единствената сила, но той го пренебрегна. Не беше по-трудно, отколкото да пренебрегне остър трън, забил се в плътта му. Отказа Силата да го изпълни, отказа да се слее с мъжката половина на Верния извор. Сля се само с меча в ръцете си, превърна се в едно с пода, в едно със стените. В едно с Тюрак.

Разпозна ударите, прилагани от височайшия лорд. Бяха малко по-различни от това, на което го бяха учили, но не съвсем. Лястовицата в полет срещна Срязването на коприната. Лунният лъч над водата се натъкна на Танца на горската яребица. Лента във въздуха се сблъска с Камъните, падащи от канарите. Завъртяха се из стаята като в танц, а музика им беше звънът на стоманата.

Разочарованието и презрението в тъмните очи на Тюрак се смениха с изненада, последвана от съсредоточение. По челото на височайшия лорд избиха капки пот и той притисна Ранд още по-здраво. Тризъбата мълния се плъзна по Листа, понесен от вятъра.

Мислите на Ранд се понесоха отвън празнотата, отделени от самия него, едва доловими. Не беше достатъчно. Беше се натъкнал на майстор на меча и с помощта на празнотата и на всяка частица умение едва успяваше да му противостои. Едва. Трябваше да приключи преди Тюрак да нанесе последния си удар. „Сайдин? Не! Понякога се налага да Прибереш меча в ножницата на собствената си плът.“ Но това нямаше да помогне на Егвийн. Трябваше да приключи още сега. Веднага.

Очите на Тюрак се разшириха от изненада, когато Ранд се плъзна напред. Досега той само се беше отбранявал; сега започна да напада открито. Мечка, тичаща по планинския склон. Всяко движение на меча му беше усилие да достигне тялото на височайшия лорд; сега единственото, което Тюрак можеше да стори, бе да отстъпва и да се защитава.

И в мига, докато Тюрак се мъчеше да отблъсне Мечката, Ранд нападна. Реката, подравяща брега. Падна на едно коляно и мечът му изсвистя напред. Не беше нужно да чуе хрипа на Тюрак, нито да усети съпротивата на срязаната плът, за да разбере. Чу двукратното тупване и извърна глава, знаейки какво ще види. Очите му се плъзнаха по дължината на меча, влажен и червен, после натам, където се беше проснал височайшият лорд. Беше изтървал меча си и тъмна локва зацапваше птиците, втъкани в килима под тялото му. Очите му все още бяха отворени, но замрежени от тънкото прозрачно було на смъртта.

Покровът на празнотата се разтърси. Досега се беше сражавал с тролоци, беше се бил с изчадия на Сянката. Но никога не беше заставал с меч в ръка срещу човешко същество освен в упражнения и на игра. „Току-що убих човек.“ Празнотата се разтърси и сайдин се опита да го изпълни.

Той отчаяно освободи съзнанието си и се огледа. Сепна се, забелязал двамата слуги, все още коленичили до вратата. Беше ги забравил и сега не знаеше как да постъпи с тях. Нито един от двамата не изглеждаше въоръжен, но беше достатъчно само да извикат…

Те не погледнаха към него, нито един към друг. Вместо това се взряха безмълвно в тялото на височайшия си лорд. Измъкнаха ками изпод робите си и той стисна здраво меча в ръце, но всеки от мъжете опря острието в собствената си гръд.