Читать «Великият лов» онлайн - страница 438

Хюрин го изчака. Беше сменил сетрето си с една дълга селска дреха и въпреки тежкото наметало, покриващо късия му меч и щита, трепереше от студ.

— Лорд Ингтар е ей там отзад — каза той и кимна към един тесен проход. — Каза да оставим конете тук и да продължим пеш. — След като Ранд слезе от седлото, душещият добави: — Фейн е слязъл надолу по тази улица, лорд Ранд. Почти го надушвам.

Ранд поведе Дорчо натам, където Ингтар вече бе вързал своя кон. Шиенарецът не приличаше много на лорд в дългия си селски кожух, пробит на няколко места, а препасаният на колана му меч висеше странно. Очите му бяха напрегнати, дори трескави.

Ранд върза Дорчо до жребеца на Ингтар и се засуети около дисагите си. Когато тръгнаха, не можа да остави знамето. Не допускаше, че някой от войниците му бърка в багажа му, но не можеше да каже същото за Верин, нито да предвиди какво ще направи тя, ако намери знамето. Въпреки това се чувстваше притеснен от това, че е с него. Реши да остави дисагите завързани зад седлото.

Дойде Мат, а след няколко мига се появиха и Хюрин и Перин. Приличаха на просяци, но така или иначе през селата бяха минали незабелязани.

— Ами — каза Ингтар, — да видим каквото има да видим.

Тръгнаха към града. Планът на Ингтар предвиждаше да приличат на най-обикновена група мъже, които си говорят нещо, тръгнали заедно, но по улицата се мяркаха твърде малко хора. В тази студена утрин петима мъже вече бяха цяла тълпа.

Вървяха вкупом, но ги водеше Хюрин, който непрестанно душеше из въздуха и завиваше ту по една улица, ту по друга. Останалите крачеха най-небрежно зад него, все едно че случайно минават по същия път.

— Кръстосвал е из целия град — промърмори Хюрин. — Миризмата му е навсякъде и така вони, че е трудно да прецениш къде е нова, и къде — стара. Поне съм сигурен, че все още е тук. Част от нея едва ли е по-стара от един-два дни, сигурен съм.

Из града започнаха да се появяват повече хора — тук продавач на плодове, подреждащ стоката си по сергията, там някой подранил художник, притичващ с навити рула хартия под мишницата и със завързана на гърба палитра, точилар на ножове, смазващ колелото си. Две жени преминаха покрай тях, забързани в обратна посока, едната свела очи и със сребърен нашийник около врата, другата — в дреха с извезани сребристи мълнии и държаща навита сребърна каишка.

Ранд затаи дъх.

— Това да не беше… — Очите на Мат се разшириха. — Това да не беше дамане?

— Така ги описват — отвърна рязко Ингтар. — Хюрин, всички улици ли ще обикаляме из този прокълнат от Сянката град?

— Ами че той е бил навсякъде, лорд Ингтар — отвърна Хюрин. — Вонята му е навсякъде.

Бяха в някакъв квартал, където каменните къщи бяха на по три-четири етажа и големи като ханове.

Завиха на един ъгъл и Ранд се стресна като видя отделение сеанчански войници, застанали на стража пред една голяма къща — както и от вида на две жени в рокли с бродирани мълнии, които разговаряха на прага на къщата отсреща. На покрива на къщата, пазена от войниците, се вееше знаме — златен ястреб, стиснал в ноктите си мълнии. Къщата, пред която стояха двете жени, бе съвсем обикновена. Бронята на командира на стражата беше нашарена с червено, черно и златно, шлемът му беше позлатен и боядисан така, че да прилича на паешка глава. А после Ранд забеляза двата големи силуета със сбръчкана кожа, присвити между войниците, и рязко спря.