Читать «Великият лов» онлайн - страница 421

Мин се поколеба само за миг и излезе. Нищо не можеше да направи — освен да направи нещата още по-лоши. Ренна седна на стола и изгледа Егвийн навъсено.

— За това нещо трябва сурово да те накажа. Двете с теб ще бъдем призовани в Двора на Деветте луни — ти заради това, което можеш; аз — като твоя сул-дам и обучаваща — и няма да позволя да ме излагаш в очите на императрицата. Ще спра едва когато ми кажеш колко много обичаш да си дамане и колко покорна ще бъдеш от сега нататък. И внимавай, Тули. Накарай ме да повярвам на всяка твоя думичка.

Глава 43

План

Щом се озова в коридора, Мин впи нокти в дланите си — откъм стаята долетя разкъсващ сърцето й вик. Тя направи една стъпка към вратата, но спря и от очите й рукнаха сълзи. „Светлината да ми е на помощ, нищо не мога да направя, освен да влоша положението й. Егвийн, съжалявам. Съжалявам.“

Почувствала се повече от безполезна, тя вдигна полите си и се затича, подгонена от писъците на Егвийн. Не можеше да се принуди да остане, а бягството й я караше да се чувства като долна страхливка. Почти заслепена от сълзите, се озова на улицата, без сама да се усети. Смяташе да се върне в стаята си, но сега не можеше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че Егвийн страда жестоко, докато тя самата си седи на топло и безопасно в стаичката си под съседния покрив. Изтри сълзите от очите си, загърна се с пелерината и закрачи по улицата. Всеки път, щом си изтриеше очите, нови сълзи бликваха и потичаха по бузите й. Не беше навикнала да плаче така на открито, но също така не беше навикнала да се чувства така безпомощна и безполезна. Не знаеше накъде точно отива, знаеше само, че трябва да е колкото се може по-далеч, за да не чува писъците на Егвийн.

— Мин!

Приглушеният вик я сепна. Отначало не можа да разбере кой е извикал името й. Сравнително малко хора минаваха по улицата толкова близо до приюта на дамане. С изключение на един уличен художник, който се опитваше да привлече вниманието на двама войници да купят портретите, които щял да им нарисува с пъстрите си креди, всички местни хора се мъчеха да се измъкнат колкото се може по-бързо от улицата. Покрай нея минаха две сул-дам, чиито дамане се влачеха зад тях, свели очи към земята; сеанчанките си говореха колко много марат-дамане очаквали да намерят тук преди да отплават. Очите на Мин бегло се плъзнаха по две жени в дълги овчи кожуси, които се приближаваха към нея.

— Нинив? Елейн?

— И никой друг. — Усмивката на Нинив беше напрегната. — Този цвят страшно ти отива — продължи тя. — Отдавна трябваше да облечеш рокля. Макар че аз самата се бях замислила дали да не надяна панталон, след като те видях. — Гласът й стана по-рязък, щом се приближи достатъчно, за да може да се взре в лицето на Мин. — Какво има?

— Плакала си — каза Елейн. — Случило ли се е нещо с Егвийн?

Мин се сепна и се озърна. Една сул-дам и една дамане слизаха по стъпалата, по които бе дошла тя, но свиха настрани, към конюшните. Друга жена, с мълнии по роклята, стоеше на стъпалата пред входа и разговаряше с някоя, която бе вътре. Мин хвана приятелките си под мишниците и бързо ги поведе по улицата към пристанището.