Читать «Великият лов» онлайн - страница 418

— Да, връщане няма — отрони Егвийн с въздишка, отпусна се върху нара и посочи камъчетата на масата. — Ренна вчера ме изпита. Вдигах парчето желязна руда и медната руда със завързани очи, всеки път, щом ги разбъркаше. Остави ми ги, за да ми напомнят за успеха ми. Изглежда, смята, че е някаква награда, която трябва да запомня.

— Не е по-лошо от всичко останало — не и толкова лошо, колкото да те карат да предизвикваш разни неща да избухват като фойерверки — но не можа ли да я излъжеш? Да й кажеш, че не знаеш кое какво е?

— Ти все още не разбираш какво представлява това нещо. — Егвийн попипа нашийника; да го дръпне не беше по-добре, отколкото да прелива. — Когато Ренна носи гривната, тя знае какво правя със Силата и какво не правя. Понякога като че ли знае дори да не я носи; твърди, че сул-дам развивали усет. — Въздъхна пак. — На никого досега не му е хрумвало да ме изпитва на това. Земята е една от петте Сили, която е най-мощна у мъжете. Когато вдигнах едно от тези камъчета, тя ме изведе извън града и можах да й посоча съвсем точно един изоставен железен рудник. Целият беше гъсто обрасъл с дървета и нямаше никакъв отвор, през който да се погледне, но след като се бях научила, просто усетих желязната руда под земята. Не е много и не си струва да се разработва, но просто усетих, че е там. Не мога да я лъжа, Мин. Тя знаеше, че съм усетила рудника. Беше толкова възхитена, че ми обеща сладкиш за вечеря. — Усети как бузите й се изчервиха от гняв и срам. — Явно — продължи тя горчиво — сега съм твърде ценна, за да ме хабят да карам разни неща да избухват. Всяка дамане може да го прави, но само шепа от тях могат да намират руда под земята. О, Светлина, колко мразя да карам нещата да избухват, но сега ми се иска да можех само това да правя!

Бузите й почервеняха още повече. Тя наистина го мразеше — да кара дърветата да се пръскат на трески и земята да изригва; тези неща бяха предназначени за битка, за убийства и тя не искаше да участва в тази жестокост. Но въпреки това всяко нещо, което Сеанчан я караха да прави, беше поредната възможност да докосне сайдар, да усети как Силата протича през нея. Ненавиждаше нещата, които я караха да прави Ренна и другите сул-дам, но беше сигурна, че сега можеше да удържа много повече от Силата, отколкото преди да напусне Тар Валон. Със сигурност знаеше, че можа да прави неща, каквито никоя сестра в Кулата не беше си и помисляла да прави — те например никога не бяха помисляли да карат дърветата да се взривяват, за да убиват хора.

— Вероятно няма да ти се наложи да се тревожиш повече за всичко това — каза Мин и се ухили. — Намерих един кораб, Егвийн. Капитанът му е бил задържан тук от Сеанчан и се кани да отплава, със или без разрешение.

— Ако те вземе, Мин, замини с него — отвърна унило Егвийн. — Вече ти казах, че сега съм станала ценна. Ренна казва, че след няколко дни ще изпратят кораб за Сеанчан. Специално за да откарат мен.

Усмивката на Мин се стопи и двете се вгледаха една в друга. После Мин изведнъж ядно захвърли камъчето на масата и то подскочи и падна на пода.