Читать «Великият лов» онлайн - страница 410

— Кои са те, за нас не е важно. — Верин коленичи, разкопча дисагите си и извади от тях чисти дрехи. — Поне имаме стаи, в които да сменим дрехите си, макар че и от това едва ли ще има голяма полза, освен ако времето скоро не се оправи. Ингтар, много е възможно онова, което ни казаха селяните, да се окаже вярно — че те наистина са потомци на армиите на Артур Ястребовото крило, които се завръщат. Но това, което е важно, е че Фейн е отишъл във Фалме. Надписите в тъмницата на Фал Дара…

— …не споменаваха за Фейн. Простете ми, Айез Седай, но това може да се окаже колкото Тъмно пророчество, толкова и залъгалка. Не мога до повярвам, че дори един тролок ще е толкова глупав, че да ни каже къде отиват.

Тя се извърна и го погледна.

— И какво смяташ да направиш, ако не следваш съветите ми?

— Смятам само да намеря Рога на Валийр — отвърна й твърдо Ингтар. — Простете, но съм длъжен да се доверя на собствения си разум, а не на някакви думи, надраскани от някакъв си тролок…

— Мърдраал беше, сигурна съм — промърмори Верин, но той не млъкна.

— …или от някакъв си Мраколюбец, който, видите ли, ще се издаде сам, без да го питат. Смятам да пребродя тази земя, докато Хюрин не помирише скапаната им диря или докато не се натъкнем на самия Фейн. Длъжен съм да намеря Рога на Валийр, Верин Седай. Трябва.

— Не е това начинът — намеси се тихо Хюрин. — Не „трябва“. Каквото има да става, ще стане.

Никой не му обърна внимание.

— Всички сме длъжни — промърмори Верин, надничайки в дисагите си. — Но някои неща може да се окажат дори по-важни от това.

Повече нищо не каза, но Ранд направи гримаса. Ах, как жадуваше да се измъкне от нея, с нейните подтиквания и намеци. „Аз не съм Прероденият Дракон. О, Светлина, как ми се иска да се отърва завинаги от Айез Седай.“

— Ингтар, аз лично смятам да продължа към Фалме. Фейн е там — сигурен съм — и ако не отида там скоро, той… той ще унищожи Емондово поле. — Тази част досега не беше я споменавал.

Всички го изгледаха стреснато; Мат и Перин навъсени, загрижени и в същото време — умислени; Верин — сякаш току-що бе разгадала нов къс от някаква шарада. Лоиал го гледаше с тревога, а Хюрин беше объркан. Ингтар просто не можеше да повярва.

— И защо трябва да го прави? — попита шиенарецът.

— Откъде да знам — излъга Ранд. — Това беше част от посланието, което беше оставил за мен на Бартанес.

— А Бартанес каза ли, че Фейн е тръгнал за Фалме? — попита Ингтар. — Не. Всъщност и да го е казал, това няма значение. — Той се изсмя горчиво. — Мраколюбците лъжат толкова лесно, колкото дишат.

— Ранд — каза Мат. — Ако знаех как да спра Фейн да порази Емондово поле, бих го направил. Ако бях сигурен, че се кани да го направи. Но аз имам нужда от тази кама, Ранд, а Хюрин най-добре може да я намери.

— Аз ще тръгна с теб, накъдето решиш, Ранд — обади се Лоиал. Най-после се беше уверил, че книгите му са сухи, и вече сваляше подгизналото си сетре. — Но не разбирам как няколко дни в повече могат да променят нещата. Опитай се поне веднъж да не бъдеш толкова припрян.