Читать «Великият лов» онлайн - страница 407

— По-опасно, отколкото е за Егвийн и Мин? Те щяха да тръгнат да ни спасят, ако местата ни бяха разменени. Цял ден ли ще стоим тук? — Елейн удари с пети и кобилата тръгна.

Слънцето, слязло леко от зенита си, светеше зад гърбовете им.

— Трябва да сме много предпазливи. Айез Седай, които познаваме, могат да разпознаят жена, която прелива, стига да се озоват близо до нея. Тези Айез Седай биха могли да ни различат сред тълпата, ако ни търсят, и ще е по-добре да приемем, че ни търсят. — „Със сигурност търсеха Егвийн и мен. Но защо?“

— Да, трябва да сме предпазливи. Ти си права. Няма да има никаква полза, ако се оставим да хванат и нас. — За миг Елейн замълча. — Мислиш ли, че всичко това бяха лъжи, Нинив? Това, което ни каза Лиандрин? Че Ранд е в опасност? И другите? Нали Айез Седай не лъжат?

Този път беше ред на Нинив да замълчи, спомняйки си какво й беше казала Шериам за клетвите, които една жена полага, когато я издигат в ранг на пълноправна сестра, клетвите, произнасяни вътре в тер-ангреал, който я обвързва да ги спазва. „Да не произнасям нито една невярна дума.“ Това от една страна, но от друга всички знаеха, че истината, която една Айез Седай произнася, може да не е истината, която си мислиш, че си чул.

— В този момент Ранд може да се грее край камината на лорд Агелмар във Фал Дара — каза тя. — „Не мога да се тревожа за него точно сега. Трябва да мисля за Егвийн и Мин.“

— Дано — отвърна с въздишка Елейн. — Ако до Фалме е много далече, Нинив, ще се редуваме на седлото, нали? Тук не е много удобно. А никога няма да стигнем до Фалме, ако не пришпориш този кон.

Глава 41

Разногласия

В сиво-черното следобедно небе отекна тътен и Ранд придърпа още малко качулката над главата си. Дорчо пристъпваше внимателно през калните локви. Ако застудееше още съвсем малко, наместо дъжд щеше да завали сняг или суграшица. Снегът наистина щеше да падне скоро — хората в селото, през което бяха минали, им казаха, че тази година вече на два пъти валяло сняг. Ранд почти съжаляваше, че не вали сняг. Тогава поне нямаше да е подгизнал до кости.

Колоната се движеше бавно и ездачите бдително оглеждаха хълмистата земя. Сивата сова на Ингтар висеше унило. От време на време Хюрин отмяташе гуглата си, за да подуши въздуха. Твърдеше, че нито дъждът, нито студът могат да прекъснат дирята, не и тази диря, която търсеше, но досега не бе доловил нищо. Юно ругаеше под нос. Лоиал непрестанно проверяваше дисагите си: изглежда, му беше все едно, че ще се намокри, но се притесняваше за книгите си. Всички изглеждаха окаяно, с изключение на Верин, която бе така потънала в мислите си, че дори не забеляза, когато качулката й се плъзна назад и откри лицето й под дъжда.

— Не можете ли да направите нещо? — подкани я Ранд настоятелно. Тъничък глас в тила му подсказа, че той самият би могъл да направи въпросното „нещо“. Единственото, което му трябваше, бе да прегърне сайдин. Толкова сладко бе да призовеш сайдин. Да се изпълниш с Единствената сила, да се слееш с бурята. Да накараш небесата да грейнат или да подкараш яростния вятър, да заплющиш яростно с него и да пометеш Томанска глава от морския бряг. Да прегърнеш сайдин. Той безмилостно потисна желанието си.