Читать «Стингър» онлайн - страница 21

— Желая. Кажи му веднага да идва при мен. — Тя сложи обратно слушалката, преди заместник-шерифът да успее да й отговори. Таня вече беше дошла с чаша водка с доматен сок, поставена на един от оцелелите сребърни подноси. Селесте пое чашата, разбърка сложените вътре лютив сос и парче керевиз и гаврътна от съдържанието. Този път Таня беше сложила малко повече от лютивото, но на Селесте даже не й мигна окото.

— С кого трябва да се видя днес? — попита тя и прокара студения ръб на чашата по високото си, прорязано от бръчки чело.

— С никого. Нищо не е записано в програмата ви.

— Слава богу! Бандата кръвопийци май ще ме остави да си почина малко, а?

— Имате уговорена среща с господин Уайт и господин О’Конър в понеделник сутринта — припомни й Таня.

— Това е чак за понеделник. Дотогава може да съм хвърлила топа.

Тя допи напитката и тресна чашата обратно на сребърния поднос. Помисли, че може пак да си легне, но вече се бе разсънила окончателно. Последните шест месеца й бяха донесли само юридически главоболия, да не говорим за опустошенията в душата й. Понякога се чувстваше като боксов чувал на Господа. Знаеше, че през живота си беше сторила купища мръсотии и си плащаше греховете, без да се оплаква.

— Ще ви трябва ли нещо друго? — попита Таня с немигащ и безстрастен поглед.

— Не, това е всичко. — Но преди Таня да стигне до масивната врата от полирано червено дърво, Селесте промени решението си: — Чакай малко!

— Да, сеньора?

— Не исках да се нахвърлям така върху теб преди малко. Просто… нали знаеш, времената са такива, че…

— Разбирам, сеньора.

— Добре. Слушай, ако ви се прииска нещо от барчето, с Мигел можете и сами да се обслужите. — Вдигна рамене. — Защо да оставям алкохола да се разваля и да отива на вятъра.

— Благодаря, сеньора, ще го направим.

Селесте знаеше, че това няма да стане. Таня и мъжът й не пиеха. Е, нали все някой трябваше да е с трезва глава в къщата, за да държи лешоядите надалеч.

— Знаеш ли — студеният й поглед се закова върху очите на Таня, — от трийсет и четири години си тук и винаги си ме наричала госпожа Престън или сеньора Престън. Не си ли искала да ми кажеш поне веднъж Селесте?

Таня се поколеба. След това поклати глава:

— Нито веднъж, сеньора.

Селесте се засмя. Смехът й беше сърдечен и издаваше в нея жената, която някога бе водила тежък живот и не се беше срамувала от калта под ноктите, жена, която знаеше, че победата и загубата са двете страни на една и съща монета.

— Голям чешит си, Таня. Знам, че никога не си ме харесвала, но си страхотна. — Усмивката й угасна. — Благодаря ти, че остана с мен през последните няколко месеца. Не беше длъжна.

— Господин Престън винаги беше добър с нас. Искахме да отвърнем на доброто с добро.

— И го направихте. — Селесте леко присви очи. — Искам да ми кажеш нещо, ама няма да лъжеш. Щеше ли първата госпожа Престън да се справи по-добре с тая свинска бъркотия?

Лицето на Таня остана безизразно.

— Не — отсече тя. — Първата госпожа Престън беше красива и милостива, но нямаше вашия кураж.