Читать «Стингър» онлайн - страница 2

То се приведе над момичето, за да го предпази. Тропането и тътрузенето секнаха. Момчето понечи да се надигне, но остра болка го прониза в ребрата. Дъхът му секна и хъхрейки, то се строполи на една страна.

Ухиленото гърбаво изчадие стигна до тях. Надвеси се над момичето и се втренчи. След това посегна с металните си, подобни на трион нокти към лицето му.

Силите на момчето го напуснаха. Металните нокти се готвеха да смачкат главата на девойката и да одерат кожата от черепа й. За това им беше нужна само секунда и момчето разбра, че в тази дълга, изпълнена с ужаси нощ имаше само една възможност да спаси живота й.

1. Утрото

Слънцето изгря и прииждащите талази горещина започнаха да гонят нощните животни обратно в дупките им.

Пурпурната светлина придоби оранжеви оттенъци. Бледосивото и тъмнокафявото отстъпиха място на тъмночервеното и кехлибареното. От храстите на пелина и кактусите се източиха виолетови сенки, а големите речни камъни грейнаха в аленото от бойните шарки на апахите. Багрите на утрото се смесиха и бързо оцветиха деретата и разломите в скалистата земя и заблестяха в бронзово и червеникаво по тънката криволичеща струйка на Змийска река.

Когато просветля още повече и соленият мирис на пустинята започна да се издига нагоре, момчето, прекарало нощта под открито небе, отвори очи. Беше се схванало. Полежа една-две минути, гледайки как безоблачното небе се налива в златисто. Струваше му се, че бе сънувало баща си да крещи непрекъснато името му, като всеки път го изменяше, докато накрая то зазвуча като ругатня. Сънищата му обикновено не бяха приятни, особено онези, в които подскачаше и се хилеше неговият старец.

Момчето седна и сви колене до гърдите си. Подпря на тях острата си брадичка и се загледа в слънцето, изгряващо зад назъбените хребети, разположени на изток, отвъд Пъкъл и Бордъртаун. Винаги свързваше изгрева на слънцето с някаква музика и днес в главата му забушува с вой и трясък солото на китариста от „Айрън Мейдън“. Харесваше му да преспива тук, на открито, макар след това да му трябваше доста време, за да се раздвижи. Обичаше да бъде сам и му доставяше удоволствие да наблюдава багрите на пустинята на зазоряване след някой и друг час, когато слънцето наистина напечеше, пустинята щеше да придобие пепеляв цвят и можеше направо да се чуе как въздухът цвърти, сякаш се пържи на горещината. Ако към пладне човек не се скриеше на сянка, Великата огнена пустош можеше да изпепели мозъка му.

Но в този час тук бе хубаво. Въздухът беше все още лек и приятен и всичко наоколо, макар и за кратко време, носеше белезите на някаква илюзорна красота. В минути като тази момчето винаги си представяше, че е далеч, много далеч от Пъкъл.

Седеше на една от многото безразборно струпани от природата грамадни скали — гладък и огромен като пикап речен камък, наречен от местните хора Шезлонга заради заоблената му форма. Шезлонгът беше белязан с изобилие от надписи, недодялани клетви и закани, като „Кроталите ще го духат на Джурадо“, написани със спрей върху индианските пиктограми, издълбани върху камъка преди повече от триста години. Намираше се на върха на един обрасъл с кактуси, мескит и пелин хребет, издигащ се трийсетина метра над пустинята. Това беше обичайното легло на момчето, когато прекарваше нощта на открито. От тази наблюдателница можеше да вижда всички краища на своя свят.