Читать «Стингър» онлайн - страница 10

— Добро утро! — Том се беше надвесил над нея, а в ръцете му димеше синя керамична чаша, пълна с горещо кафе. — Това ще те събуди окончателно.

Тя седна в леглото и пое чашата. Кафето на Том беше, както винаги, черно като абанос и страшно силно. Първата глътка я накара да се намръщи, вкусът на втората остана за известно време на езика й, а третата изпрати кофеина по жилите й. Нуждаеше се от него. Не беше ранно пиле, но като единствен ветеринарен лекар в радиус от осемдесет километра отдавна беше научила, че скотовъдците и фермерите стават още преди изгрев-слънце.

— Страхотно — успя да каже тя.

— Винаги е страхотно. — Том се усмихна леко, отиде до прозорците и помести щорите настрани. Червен огън заля лицето му и заблестя в лещите на очилата му. Погледна на изток по улица „Селесте“ и Рипъблика Роуд към Престънската гимназия. Наричаше я фурната, защото климатичната й инсталация се разваляше страшно често. Усмивката му започна да угасва.

Джеси знаеше за какво си мисли той. Бяха приказвали за това снощи, а и много други вечери. „Блу Нан“ облекчаваше, но не лекуваше.

— Ела тук — каза тя и го повика с ръка да седне до нея на леглото.

— Беконът ще изстине — каза Том. Провлачваше думите флегматично като всички от Източен Тексас, докато Джеси стържеше носово като западните тексасци.

— Остави го да изстине.

Том се обърна. Усещаше слънцето на горещи ленти върху голия си гръб и рамене. Беше обул на бос крак избелелите си, но удобни панталони от плат каки. Мина под лениво въртящия се вентилатор на тавана и отиде към Джеси. Тя беше облечена в бледосиня широка риза. Приведе се напред и му посочи ръба на леглото до себе си. Щом седна, тя започна да масажира раменете му със силните си, загорели от слънцето ръце. Мускулите му вече бяха обтегнати като струни на пиано.

— Всичко ще се оправи — каза му със спокоен и решителен глас. — Светът няма да се свърши с това.

Той кимна неубедително с глава, но не каза нищо. Том Хамънд беше на трийсет и седем, минаваше метър и осемдесет, беше строен и в доста добра форма, ако изключим малкото коремче, което му пречеше да прикляква и да бяга. Светлокафявата му коса се отдръпваше назад и оголваше все повече от онова, което Джеси наричаше „благородно чело“, а дебелите рогови рамки на очилата му придаваха вид на интелигентен, макар и малко обезсърчен учител. Което си беше и истинското положение на нещата — единайсет години Том бе преподавал обществени науки в Престънската гимназия и сега, с приближаващата смърт на Пъкъл, краят на кариерата му се виждаше. Единайсет години във фурната. Единайсет години, през които да гледаш как се сменят лицата пред теб. Единайсет години, а той все още не бе надвил най-злия си враг. Все още стоеше там и винаги щеше да е там. Всеки ден, в продължение на единайсет години, той го бе наблюдавал как работи против него.