Читать «Страхът на мъдреца (Част II)» онлайн - страница 15

Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я чуе.

Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен тактически предводител и арканист.

Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах. Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.

Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в модеганския театър…

* * *

Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки, умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.

Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е открил следи от човешко присъствие.

— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори Дедан.

Хеспе се засмя с гърления си смях.

— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. — Като например, че ни плаща.

— Ето за това се боря аз — отбеляза Мартен.

След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.

— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.

— Киломитра. — Тихият глас беше на Темпи.

— Не те разбрах? — попитах аз.

Това беше първото нещо, което го чувах да казва от ден и половина.

— Киломитра? — Акцентът му беше толкова силен, когато изричаше непознатата за него дума, че ми отне известно време да разбера, че всъщност казва „километра“.

— Километра — отчетливо повторих аз, посочих към пътя и вдигнах пръст. — От тук до пътя има километър и половина. Днес изминахме двайсет и пет километра.