Читать «Залезът на демокрацията» онлайн - страница 12

— Всъщност, господин Гарднър, мисля, че би било добре, ако екипът преразгледа…

— Кой каза това?

Бащата на Ноа вече много рядко проявяваше гнева си открито. Легендарният му избухлив характер беше поомекнал с възрастта и в последните десет години рядко някой го беше чувал дори да повиши глас. Но отровата все още си беше там и с времето бе рафинирана до такава степен, че много често жертвите дори не усещаха смъртоносното убождане. Думите „Кой каза това?“ бяха произнесени с най-искрено удивление, като че ли възрастният мъж се обръщаше към клетка, пълна с лабораторни мишки, една от които най-неочаквано, някъде отзад, беше вдигнала розовата си лапичка в знак, че иска да зададе въпрос.

В залата настъпи гробна тишина.

— Аз.

Мъжът, който произнесе тази дума, седеше от далечната страна на дългата маса, там, където бяха местата на клиентите. Носеше хубав костюм, косата му беше подстригана добре, а по бузите му започваше да се появява руменина.

— Станете.

Мъжът се облегна назад в стола си, усмихна се смутено и не реагира на заповедта. Огледа се наоколо, търсейки морална подкрепа от хората около него, но никой не срещна погледа му.

— Извинете, че ви прекъснах — каза той неуверено.

В отговор на това Артър Гарднър повдигна леко отворената си длан и по този начин напомни на мъжа, че съвсем ясно му е наредил да се изправи. Изминаха няколко дълги секунди, преди онзи да се подчини.

— За ваше спокойствие — продължи Артър Гарднър, — искам да ви уверя, че дребният проблем, с който дойдохте днес при нас, вече е решен. Скандалът с историята във „Вашингтон пост“ е потушен, екип от компютърни специалисти упорито работи, за да открие откъде е изтекла информацията, а авторите на документа убедително са отрекли неговото съществуване и са хвърлили цялата вина върху раздутата местна бюрокрация, намираща се някъде из затънтените краища на Средния запад. Този път кой е виновникът, Ноа?

— Националната гвардия на щата Илинойс — отвърна Ноа.

— Така. Кризата е предотвратена. Още преди десет часа тази сутрин синът ми се справи чудесно със задачата. Ноа е изключително умно момче, казвам го, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с мен, че все още не е наследил умението на баща си да преследва жертвата докрай. Въпреки това се справи блестящо с тази не особено трудна задача.

Ноа точно отпиваше от кафето си и при тези думи на шега вдигна чаша за поздрав, с което искаше да покаже, че е приел и оценил похвалата. С крайчеца на окото си забеляза, че мъжът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна пръст, за да привлече внимание.

— С цялото ми уважение към вас, господин Гарднър, това може да е точно така, но…

— Достатъчно!

С неочакван прилив на енергия за човек на седемдесет и четири години Артър Гарднър блъсна с ръка тежката папка от масата и тя се удари в стената. Представителят на правителството млъкна, очите му се разшириха, а устата му остана да виси отворена, без да довърши думите си. Още преди листовете, изплъзнали се от папката, да паднат върху килима, двама стажанти мигновено се измъкнаха от сянката и като момчетата, които подават топките на Уимбълдън, бързо отнесоха останките.