Читать «Игра на смърт» онлайн - страница 10

След като изключи телефона си, тя мълчаливо остана загледана право пред себе си. Антон беше този, който наруши мълчанието:

— Какво каза Стария?

Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Каза ми да не казваме нищо на Реми — отвърна тя, след което добави. — Той щял да се заеме със случая. Двамата е трябвало да се срещнат там на обяд. — И тя пак сви рамене, а смартът се справи с движението и зави в една от пресечките на Шан-з-елизе.

* * *

Докато линейките и полицейските коли пристигаха и заминаваха с ранените, а обзетата от нездраво любопитство публика се струпваше масово по цялото протежение на авенюто и по околните улици, като всички се информираха едни други с доста преувеличени разкази за броя на мъртвите и умиращите, Лекси внезапно забеляза мъжа, който бе стоял до нея. Обърнат с лице в противоположната посока, той бе застанал близо до вечния огън на гроба на незнайния войн в центъра на арката. Готвеше се да го доближи, когато телефонът му иззвъня. Тя си пое дълбоко въздух и спря. И какво всъщност щеше да му каже? Че когато прахта се бе слегнала, е могла да се опита да върне бебето на съответните власти? Но на кого точно? На някой полицай, в бюрото за изгубени вещи, а може би бе трябвало просто да зареже детето до обезобразената кола и да остави на така наречените съответни власти да се оправят със случая. Колкото повече се замисляше, толкова по-ясно съзнаваше, че друг избор нямаше. Ако бебето бе изгубено кученце, нямаше да има въпроси и нямаше да й се отправят обвинения. Щяха да я похвалят, че е спасила животното, изоставено от нехайните си и безотговорни собственици. Но това кутренце принадлежеше на човешкия род, то имаше своите права, то бе закриляно от закона, макар и — очевидно — не и от майка си.

Лекси бързо се отдалечи в противоположната посока.

Реми не я бе забелязал. Той слушаше съсредоточено гласа по мобилния си телефон, който сега притискаше към ухото си. Заслуша се.

— Ако знаехме — уверяваше го познатият глас, — не бих предложил да се срещнем там.

— Е, това ме успокоява.

— При тези обстоятелства, няма да се извинявам, че закъснях — каза гласът, след което попита загрижено: — Ти нали не си ранен?

— Не, нищо ми няма — отговори Реми, а мислите му бяха насочени към жената, която бе взела детето. А сега, в бъркотията, той я бе изгубил.

— Твърде съм зает, за да се срещам сега с теб. Довечера ще дойда в апартамента ти.

— Какво има? — попита Реми.

— Имаме проблеми. Ние го изгубихме в бъркотията.

— Ние ли? — попита Реми. — Нещо бъркаш местоименията.

— По-късно ще можеш да ми поправиш граматиката.

— Очевидно… — тихо каза Реми, след което изключи телефона.

Толкова за Париж през април, мрачно си помисли той.

Трета глава

Лекси бе достатъчно благоразумна, за да осъзнае, че това, което бе извършила, граничеше с неблагоразумието. Вървейки бързо в противоположната посока на Триумфалната арка, тя се опитваше да подреди мислите си. Бебето продължаваше да плаче. Тя го залюля внимателно в ръцете си и намери едно кафене. Лекият ветрец носеше зловонна миризма на изгоряла гума и опърлена плът. Хората около нея, седнали, прави или просто минувачи, описваха в мъчителни подробности къде точно се намирали, когато бомбата избухнала.