Читать «Не казвай на никого» онлайн - страница 5

— Той ме обича — каза ми четиринадесетгодишната.

— Съобщи ли на майка си?

— Още не. — Тя неловко се размърда и почти придоби вида на своите четиринадесет години. — Надявах се вие да сте с мен.

Кимнах.

— Естествено.

Научил съм се да не съдя никого. Изслушвам. Съчувствам. Като стажант четях лекции. Гледах отвисоко и дарявах пациентите си с познанието за самоубийственото им поведение. Но веднъж — беше студен манхатънски следобед — едно отегчено седемнадесетгодишно момиче, бременно за трети път от трети баща, ме погледна и ми каза неоспоримата истина: „Вие не знаете какъв е животът ми“.

Това ми запуши устата. Затова сега изслушвам. Престанах да се правя на милостивия бял мъж и станах по-добър лекар. Ще окажа на тази четиринадесетгодишна и нейното бебе най-добрите възможни грижи. Няма да я предупредя, че нейният Теръл ще я напусне, че просто съсипва бъдещето си и ако е като повечето мои пациентки, до двадесетата си година ще забременее поне още два пъти.

Ако мисли много за това, човек ще се побърка.

Поговорихме малко — или поне тя говореше, а аз я слушах. Стаята за прегледи, която ми служеше и за кабинет, бе голяма колкото затворническа килия (не че го знам от личен опит), боядисана в кабинетнозелено, като тоалетна в начално училище. На вратата висеше схема за тестване на зрението. На едната стена имаше избелели лепенки от филми на Дигай, на другата се мъдреше гигантски плакат с хранителна пирамида. Моята четиринадесетгодишна пациентка седеше на стола за прегледи с ролка лигнин, която сменяме за всяко дете. Кой знае защо размотаването на хартията ми приличаше на увиване на сандвич в кулинарен магазин.

Радиаторът излъчваше непоносима топлина, абсолютно необходима на място, където често се събличат деца. Носех обичайното си педиатрично одеяние — дънки, маратонки, риза и светла вратовръзка с емблема на „Спасете децата“ от 1994 г. Без бяла престилка. Мисля, че тя плаши децата.

Моята четиринадесетгодишна — да, не можех да не обръщам внимание за възрастта й — беше много добро момиче. Странното е, че всички те са такива. Насочих я към гинеколог, когото харесвах. После разговарях с майка й. Нищо ново и изненадващо. Както казах, правя го почти ежедневно. На сбогуване се прегърнахме. Над рамото й размених поглед с майка й. Всеки ден около двадесет и пет майки водят децата си при мен — в края на седмицата мога да преброя омъжените на пръстите на едната си ръка.

Както казах, не съдя никого. Но наблюдавам.

След като си тръгнаха, започнах да попълвам картона на момичето. Прелистих няколко страници назад. Лекувах го още от стажант. Това означаваше, че е било при мен още от осемгодишно. Погледнах схемата на растежа му. Спомнях си го като осемгодишно. Не се беше променило много. Накрая затворих очи и ги разтърках.