Читать «Белова» онлайн - страница 176

— Изглежда, ми остава само едно — казах аз. Отидох при стълба на баскетболното табло. Вгледах се. Не беше закопано надълбоко — петнайсетина сантиметра, на края му имаше бетонна буца… Нагласих се по-удобно и изтръгнах стълба от асфалта.

— Ето така — каза Котя със задоволство.

— Ето така. Нали ти казах… Хванал пред себе си двуметровия метален стълб — от едната му страна имаше циментова гъба, а от другата беше дървеното табло със забитите ножове, — тръгнах към Котя. Той търпеливо чакаше. Навярно настина смяташе да не се съпротивлява и това ме тревожеше. Вдигнах тръбата и я запратих към Котя. В последния миг той все пак не издържа. Избягна със скок удара, превъртя се по асфалта и прескочи пейката. Извика:

— Точно така! Правилно! Отново вдигнах тръбата. От удара циментовата буца се беше откъртила и паднала, разкривайки остър ръждив връх. Котя хвана пейката — тя не беше закрепена. Вдигна я с протегнати ръце и я запрати в мен. Отбих я с удар на тръбата — лека пейка за дечурлига…

— Момчета! Момчета, какво правите! С крайчеца на окото си видях двама мършави алкохолици, показващи се от арката. Единият държеше в ръка заветната бутилка, другият стискаше двулитрова фанта. Кой знае защо, безалкохолното ми се стори особено смешно.

— Момчета, спрете! Правите нещо страшно! — нададе глас онзи с водката. Вторият, изглежда, имаше по-ясна представа какви страшни неща може да направи човек и какви не може. Очите му се опулиха и той, без да изпуска бутилката, хвана приятеля си за лакътя и го задърпа назад. Котя стоеше, гледайки ме тържествуващо.

— Извинявай — казах аз.

 — Изходът е само един… Надявам се, че не греша… Той кимна, без да откъсва поглед от мен. Хванах тръбата по-удобно и с рязък удар я забих в корема на приятеля си. Котя се хвана за тръбата. Желязото издаде жален стон. С голи ръце той разкъса тръбата при самия си корем, сякаш я е щракнал с хидравлична ножица. Пусна я на асфалта и се облегна на захвърлената пейка. От него стърчеше половинметрово парче тръба. Приближих се и приклекнах до него.

— Виждаш ли — каза Котя. Лицето му бледнееше.

— Виждаш ли колко просто е всичко? Хайде… давай…

— Всичко е много сложно — казах аз.

— Но се надявам, че не греша. Не искам да бъда куратор. Не искам да съм функционал. Всички вървете по дяволите. Хванах тръбата, издърпах я от Котя и я хвърлих встрани.

— Сега ще умра — каза тъжно Котя.

— Загуба на кръв, шок от болката… Погледнах съсирващата се по мундира му кръв.

— Не — казах.

— Няма да умреш. Та ти си куратор. Ти си могъщ функционал, умело управляващ прислугата в техногенния свят Демос.