Читать «Пътят на дракона» онлайн - страница 7

Между клетките се издигаха колони, стилизирани статуи на тринайсетте човешки раси — дългоух тралгун, покрит с хитин тимзин, бивнозъб йему и така нататък, и така нататък. Дартинът дори имаше миниатюрни мангали, монтирани в очните кухини, които да пресъздадат огнения поглед на хората от неговата раса, макар че вече никой не си правеше труда да ги пали. Статуите не бяха пострадали от времето и стихиите, загрозяваха ги само тъмни петна там, където железните решетки в съседство бяха ръждясали — нищо не изхабяваше драконовия нефрит, нищо не можеше да отчупи и люспица от него. Ала животните ги нямаше. Мястото им в клетките беше заето от хора.

Мрачни, гневни или отегчени, гостите на ванайското правосъдие бяха изложени позорно зад решетките, някои за посмешище, други за разпознаване, докато чакат присъдата на назначения по случая им магистрат. Гражданите от по-висшата прослойка можеха да се разходят по площада, където срещу няколко бронзови гроша сергиите предлагаха животинска карантия, често в комплект с парцалена прашка. Момчета се забавляваха шумно, като замерваха затворниците с изпражнения, умрели мишки и гнили зеленчуци. Тук-там разплакани съпруги и съпрузи мятаха сирене и масло през рова, но дори когато храната попаднеше в правилната ръка, късметлията плащаше висока цена за нея. От мястото си на ниския зид над рова Маркъс видя как един от въпросните късметлии — картадам със звънливи мъниста в гъстата си гладка като на видра козина — го пребиха заради парче бял хляб, докато банда първокръвни момчета се смееха, сочеха го и крещяха расистки обиди от сорта на „Звънливец, звънливец, гъзоблизец“.

В най-долното ниво на килиите седяха седем мъже. Повечето имаха телосложението и белезите на професионални войници, ала един се държеше настрани от тях, промушил беше тънките си крака между решетките и ги люлееше над рова. Шестимата войници бяха от хората на Маркъс. Седмият беше хитрецът на отряда му. Сега всички те принадлежаха на принца.

— Наблюдават ни — каза тралгунът.

— Знам.

Хитрецът вдигна ръка в жалостив жест. Маркъс му отвърна с фалшива усмивка и не толкова учтив жест. Бившият му хитрец извърна глава.

— Не той, сър. Другият.

Маркъс се огледа дискретно и веднага разбра за кого му говори Ярдем. Недалеч от разширението, където улицата се вливаше в площада, стоеше млад мъж с позлатена броня, каквито носеха гвардейците на принца. Маркъс смръщи вежди за миг и името на мъжа изплува в главата му.

— Е, бог ни се усмихва — каза той горчиво.

Разбрал, че е привлякъл вниманието им, гвардеецът им кимна небрежно и тръгна към тях. Лицето му беше тлъсто, раменете — меки. Миризмата на кедрово масло за къпане се излъчваше около него все едно се беше киснал в него с часове. Маркъс раздвижи рамене, както правеше преди битка.

— Капитан Уестер — поздрави гвардеецът. И добави: — И Ярдем Хейн. Още вървиш по петите на капитана, а?

— Сержант Досен, ако не греша? — каза Маркъс.

— Третинец Досен. Принцът държи на старите звания. Онези там ваши хора ли са?

— Кои онези? — попита Маркъс с престорено учудване. — Работил съм с много мъже през годините. Нищо чудно да има мои хора във всички затвори на Свободните градове.